— Гаджета? — Наблюдаваше ме как ще реагирам.
— Съжалявам, но няма как да знам.
Той изсумтя и погледна часовника си.
— Какво ще правите оттук нататък? — полюбопитствах аз. — Ще проверите ли дали ДНК пробите от тялото съответстват на пробите от къщата?
— Изглежда, разбираш от тези неща — изгледа ме продължително той.
Усетих, че се изчервявам.
— Не много. — За мое най-голямо облекчение той смени темата.
— Във всеки случай все още не сме сигурни, че тук е извършено престъпление. Жената може и да е изчезнала, а може и да не е. Нищо не я свързва с открития труп.
— Ами кучето?
— Може да е било убито от друго животно.
— Според това, което видях, раната е порезна, а не разкъсна. Причинена е от тънко острие.
Отново ми хвърли преценяващ поглед, а на мен ми идваше да се изям от яд, че не мога да си затварям устата. Сега съм лекар. Нищо друго.
— Ще видим какво ще кажат момчетата от съдебна медицина — осведоми ме той. — Но дори и да е така, може тя самата да го е убила.
— Нали наистина не вярвате в това?
Искаше му се да ми отговори троснато, но се въздържа.
— Не. Не вярвам. Но не искам да правя прибързани заключения.
Вратата на къщата се отвори. Сержантът излезе и поклати глава.
— Нищо. Но лампите в хола и в коридора светеха.
Макензи кимна, сякаш точно това беше очаквал.
— Няма да ви задържаме повече, доктор Хънтър — обърна се към мен. — Някой ще дойде, за да запише показанията ви. Ще ви бъда много благодарен, ако не разговаряте с никого.
— Разбира се, че няма — опитах се да прикрия раздразнението си, че въобще спомена такава възможност.
Обърна ми гръб и започна да разговаря със сержанта. Понечих да си тръгна и за миг се поколебах.
— Има още нещо.
Погледна ме ядосано.
— Бенката на врата ви. Най-вероятно не е нищо сериозно, но няма да е лошо да отидете да я изследват.
Оставих ги да ме гледат озадачено и тръгнах към колата.
Карах обратно към селото като вцепенен. Пътят минаваше покрай Манхам Уотър, плиткото езеро, което всяка година ставаше все по-малко, защото тръстиките завземаха площта му. Повърхността му беше като огледало, начупваше се само когато кацнеше ято гъски. Нито по езерото, нито в затлачените малки заливчета и отводнителни канали можеше да се плава с корабче. Покрай селото не минаваше река и в Манхам не идваха туристите, които посещаваха този край през лятото. Въпреки че беше само на няколко километра от съседните села, то принадлежеше на един различен Норфолк — древен и не толкова гостоприемен. Обкръжено от гори, тресавища и мочурища със застояла вода, то беше в буквалния и в преносния смисъл истинско блато. Като изключим някой случаен любител орнитолог, никой не посещаваше селото и то все повече затъваше в самоизолацията си. Като недружелюбен старец.
По ирония на съдбата селото тази вечер беше огряно от слънцето и изглеждаше твърде жизнерадостно. Цветните лехи в двора на черквата и по зелената площ пред нея бяха толкова ярки, че очите те заболяваха, ако ги гледаш дълго. Те бяха един от малкото поводи за гордост на Манхам. Старият Джордж Мейсън и внукът му Том, двамата градинари, които срещнах, когато за първи път пристигнах тук, ги поддържаха добросъвестно. Дори Паметникът на мъченицата в края на зелената морава беше покрит с гирлянди от цветя, направени от местните ученици. Всяка година те украсяваха стария воденичен камък, където според преданието през шестнайсети век една жена е била убита с камъни от съседите си. Историята разказва, че е излекувала едно дете от парализа, а след това е била обвинена в магьосничество. Хенри се шегуваше, че само в Манхам човек може да бъде превърнат в мъченик, защото е сторил добро дело и твърдеше, че двамата с него трябва да извлечем поука от това.
Не ми се прибираше вкъщи, затова се отправих към кабинета. Често ходех там, дори и когато нямах работа. Понякога се чувствах самотен в дома си, докато в голямата къща винаги имах усещането, че мога да свърша нещо полезно. Отключих задната врата и влязох в клиниката, която беше обособена като отделна част от сградата. Старата зимна градина, в която въздухът винаги беше влажен от многото цветя, отглеждани с любов от Джанис, служеше за приемна и чакалня. Част от приземния етаж беше преустроен и там се намираха помещенията, в които живееше Хенри. Тези помещения бяха в другия край на къщата, а тя бе толкова голяма, че имаше предостатъчно място за всички нас. Бях се нанесъл в бившия му кабинет и когато затворех вратата зад гърба си, миризмата на дърво и пчелен восък ми действаха успокоително. Въпреки че след пристигането си използвах тази стая почти ежедневно, тя все още носеше отпечатък от личността на Хенри — ловните сцени, нарисувани с маслени бои, бюрото с подвижен капак и старото кожено кресло. В библиотеката имаше стари учебници и списания по медицина, както и по въпроси, от които един селски общопрактикуващ лекар едва ли би се интересувал. Имаше книги от Кант и Ницше, а цяла полица беше посветена на психологията — едно от любимите занимания на Хенри. Моето единствено нововъведение в стаята беше компютърът, който леко жужеше на бюрото. След месеци убеждаване Хенри мълчаливо, но неохотно се бе примирил с него.