Никога не се възстанови достатъчно, за да се върне пълноценно на работа. Също като инвалидния му стол моят договор беше станал постоянен. След като стана ясно, че Хенри няма да може сам да се справя със задълженията си на общопрактикуващ лекар, договорът ми беше удължен, а после станахме съдружници. Дори старият ленд роувър, който карах сега, някога е бил негов. Беше очукан автомобил с автоматични скорости, купен след катастрофата, в която съпругата му Даяна бе загинала, а той бе останал парализиран. Беше го купил като знак за бъдещите си намерения. Тогава все още хранеше надежда, че един ден ще може да кара кола и да ходи. Но това не се случи, а както го уверяваха лекарите, нямаше да се случи и в бъдеще.
— Идиоти. Сложат по една бяла престилка и се мислят за богове — подиграваше им се той.
В крайна сметка, дори Хенри трябваше да признае, че са прави. И така, малко по малко наследих не само ленд роувъра, а и цялата работа. В началото си поделяхме задълженията, но постепенно поемах все по-голяма част от тях. За повечето хора той все още си беше „истинският доктор“, но отдавна вече не се ядосвах от това. За хората от Манхам бях все така чужд и сигурно такъв щях да си остана.
В онзи горещ късен следобед влязох в някакъв нов медицински сайт, но го направих без желание. Станах и се приближих до отворения френски прозорец. Вентилаторът на бюрото ми бръмчеше и шумно раздвижваше тежкия въздух, без да го охлажда. Прозорците бяха отворени, но и това не помагаше. Загледах се в добре поддържаната градина. Както всичко наоколо и тя бе изгоряла. Храстите и тревата буквално вехнеха пред очите ми. Езерото граничеше с градината. Брегът му беше леко издигнат, за да я предпазва от обичайните зимни наводнения. Старата платноходка на Хенри бе завързана за малкия пристан. Беше малко по-голяма от обикновена гребна лодка, но водите на Манхам Уотър не бяха достатъчно дълбоки. То не беше най-подходящото място за водни спортове. Някои части бяха прекалено плитки или прорасли с тръстика и бяха опасни, но въпреки това ние с удоволствие се разхождахме по него.
Днес в никакъв случай не можеше да се вдигне платното. Езерото беше напълно замряло, никакво движение не се забелязваше по него. Само няколко тръстики в далечината го разделяха от небето. Вода, докъдето ти стига погледът. Празно пространство, което в зависимост от настроението може да ти се стори успокоително или мрачно.
В момента не ми действаше успокоително.
— Чух те.
Обърнах се точно когато Хенри, седнал на инвалидния стол, влизаше в стаята.
— Подреждах някои неща — промърморих и се опитах да върна мислите си към действителността.
— Тук е като в пещ — оплака се той и спря пред вентилатора.
Като изключим парализираните му крака, изглеждаше напълно здрав със сребристобялата си коса, почерняло от слънцето лице и проницателни черни очи.
— Какво чух, братята Йейтс намерили някакъв труп? Джанис само за това говореше, когато ми донесе обяда.
Обикновено в неделя Джанис донасяше една покрита табла с част от храната, която приготвяше за себе си. Хенри твърдеше, че може сам да си сготви неделния обяд, но забелязах, че не е много настойчив. Джанис беше добра готвачка и подозирам, че гледаше на Хенри като на нещо повече от работодател. Тя самата не беше омъжена и предполагам, че причината да не одобрява починалата му съпруга бе ревност, макар че няколко пъти ми беше намеквала за някакъв скандал в миналото. Ясно й показах, че това не ме интересува. Дори семейният живот на Хенри да не е бил толкова прекрасен, колкото той твърдеше, нямах никакво намерение да ровя нечии кости и да клюкарствам.
Не се учудих, че Джанис знаеше за трупа. Новината сигурно вече се беше разпространила из половината село.