Беше лош сън. Както обикновено бе толкова жив, че събуждането приличаше на илюзия, а сънят — на действителност. Беше ужасно жестоко, защото в сънищата ми Кара и Алис, съпругата ми и шестгодишната ми дъщеря, бяха все още живи. Все още можех да ги виждам, да говоря с тях. Можех да ги докосна. В сънищата си все още вярвах, че имаме бъдеще, не само минало.
Ужасявах се от тях. Не в този смисъл, в който човек се страхува от кошмар. Самите те не предизвикваха ужас. Точно обратното.
Ужасявах се от тях, защото трябваше да се събудя.
Тогава ужасът от загубата, от мъката беше точно толкова силен, колкото и в началото. Често се събуждах и се оказваше, че съм някъде другаде. Тялото ми се беше движило като сомнамбул, без никакво участие на съзнанието. Озовавах се, както сега, застанал до отворен прозорец или пред опасни стръмни стълби и нямах никакъв спомен как съм стигнал дотам или какъв подсъзнателен порив ме е водил.
Потръпнах въпреки лепкавия горещ нощен въздух. Отвън се чу самотният лай на лисица. След малко си легнах и останах с поглед вперен в тавана, докато сенките избледняха и тъмнината се оттегли.
4
Мъглата все още се стелеше над блатата, когато младата жена затвори вратата и излезе за обичайния си сутрешен крос. Лин Меткаф тичаше с лекотата на спортист. Разтегнатият мускул на прасеца заздравяваше добре, но тя все пак избягваше натоварванията и тичаше със спокойни, отмерени крачки, докато се отдалечаваше от къщата по тясната алея. Когато стигна на половината път, сви по затревената пътека през мочурището.
Високите треви, все още мокри и студени от росата, я шибаха по краката, докато тичаше. Пое дълбоко въздух с огромно удоволствие. И макар че беше понеделник сутрин, за нея това беше най-добрият начин да започне седмицата. Сега бе любимата й част от деня. По-късно трябваше да се заеме със сметките на фермерите и други дребни бизнесмени, които не обичаха да приемат съветите й. Още по-късно се намесваха и други хора и денят съвсем загубваше оптимистичния си заряд. Сега всичко беше свежо и ярко, свеждаше се до ритмичното движение на краката й по пътеката и равномерното й дишане.
Лин беше на трийсет и една години и се гордееше с физическата си форма. Беше горда, че благодарение на самодисциплината, която си налагаше, изглежда добре и може да си позволи да носи шорти и къси горнища. Но не бе толкова самонадеяна, че да го сподели пред някого. Спортът й доставяше удоволствие и не й тежеше. Приятно й беше да упорства, да стигне до предела на силите си и след това да се натовари още. Все още не беше открила по-добър начин да започне деня си от това да стане рано, да обуе маратонките и да пробяга няколко километра, докато светът около нея се пробужда.
Освен, разбира се, сексът. Но напоследък тръпката беше изчезнала. Все пак не беше чак толкова зле. При вида на Маркъс, който взема душ, за да отмие прахоляка, а тялото му във водата прилича на видра — усещаше, че коленете й се подкосяват. Но удоволствието и за двамата изчезваше, когато станеше въпрос за нещо повече от секс. Особено когато не се получаваше.
Поне до този момент.
Прескочи дълбок коловоз по пътеката, без да прекъсва бягането, внимаваше да не наруши ритъма си. Да наруша ритъма си. Ще ми се. Що се отнася до ритъма, тялото й беше като часовник. Всеки месец, точно до ден, омразното кръвотечение се появяваше и поставяше края на един цикъл и началото на ново разочарование. Лекарите бяха казали, че и двамата са напълно здрави. На някои хора, без конкретна причина, просто им трябваше повече време. „Продължавайте с опитите, не се отказвайте“, казваха те. И те продължаваха. Първоначално с желание, защото им беше смешно, че лекарите ги съветват да правят нещо, което и без друго им доставя удоволствие. „Все едно ни дават рецепта“, шегуваше се Маркъс. Но постепенно шегите изчезнаха и бяха заместени от чувство, което все още не се беше превърнало в отчаяние. Но то вече се зараждаше. И помрачаваше всичко останало, като оставяше отпечатък върху техните взаимоотношения.
Никой от двамата не го признаваше, но въпреки това напрежението се усещаше. Лин знаеше, че на Маркъс и без това му е трудно, защото малката й счетоводна фирма печелеше повече, отколкото той можеше да изкара като строител. Още не бяха започнали да се обвиняват взаимно, но тя се безпокоеше, че и това ще дойде. Беше сигурна, че и тя като Маркъс може да нанася удари. Взаимно се успокояваха, че няма за какво да се тревожат и за никъде не бързат. Но опитите им да забременее продължаваха отдавна, а след четири години тя щеше да стане на трийсет и пет. Според нея това беше пределната възраст, на която можеше да стане майка. Пресметна бързо. Това са още четирийсет и осем менструации. Стори й се ужасно скоро. Още четирийсет и осем потенциални разочарования. Но този месец нещата бяха по-различни. Този месец разочарованието закъсняваше цели три дни.