Побърза да потисне надигащата се надежда. Беше твърде скоро. Дори не беше казала на Маркъс, че цикълът й още не е дошъл. Нямаше смисъл да го кара да се надява напразно. Ще изчака още няколко дни, после ще си направи тест. Само при тази мисъл усети, че й прималява от нерви. Тичай, не мисли!
Слънцето беше започнало да се издига и небето пред нея заблестя. Пътеката минаваше по дигата край езерото, пресичаше през тръстиките и се насочваше към тъмната гора. Над водата се носеха изпарения, сякаш езерото вреше. Чу се плясък на риба във водата. Обичаше всичко това. Обичаше лятото, обичаше пейзажа. Тя бе родена тук, после бе учила в университет, беше пътувала в чужбина, но винаги се връщаше. Там, където Бог й беше отредил, както казваше баща й. Не вярваше в Бог, макар че разбираше думите на баща си.
Беше достигнала любимото си място за бягане. Пътеката се разклони към гората и Лин пое по нея. Навсякъде около нея растяха дървета и когато навлезе в сенките им, намали темпото. Светлината беше слаба и лесно можеше да се спъне в някой корен. Беше разтегнала мускула на крака си точно при едно такова препъване и й трябваха цели два месеца да се възстанови и да може да бяга отново.
Изгряващото слънце вече беше започнало да навлиза в мрачната гора и листата на дърветата блестяха като дантела. Гората беше стара, дънерите бяха обвити с пълзящи растения, а почвата беше блатиста и опасна. През нея преминаваше лабиринт от криволичещи пътеки и ако не внимава, човек можеше да се подлъже и да навлезе навътре. Скоро след като заживяха в къщата, по време на едно от сутрешните си бягания Лин реши да проучи какво има наоколо. Минаха часове, докато най-после по чиста случайност се озова на познато място. Когато най-накрая се прибра вкъщи, Маркъс беше обезумял от ужас. От тогава се движеше само по една и съща пътека.
Средата на дистанцията, която обикновено пробягваше, беше малка поляна, насред която стоеше изправен стар камък. Може би някога е бил част от каменен кръг или просто стълб на порта. Вече никой не си спомняше. Беше покрит с лишеи и трева, а историята и тайните му отдавна бяха забравени. Но за Лин беше удобен знак и тя имаше навик да поглади грапавата му повърхност, преди да се обърне и да поеме обратно. Полянката не беше далече, най-много още няколко минути. Лин дишаше дълбоко и равномерно, сети се за закуската и се затича по-бързо.
Не можеше да определи със сигурност кога точно се появи неприятното чувство. Беше нарастващо усещане, подсъзнателно желание, което накрая се оформи в осъзната мисъл. Изведнъж гората й се стори неестествено тиха. Подтискаща. Тропотът на краката й по пътеката пронизваше тишината. Опита се да пренебрегне усещането, но то не си отиваше. Ставаше все по-силно. Прииска й се да се огледа наоколо, но се възпря. Какво, по дяволите, й ставаше? През последните две години почти всяка сутрин бягаше по тази пътека. Никога нищо не я беше тревожело.
Но сега се тревожеше. Косъмчетата по врата й настръхнаха. Стори й се, че някой я наблюдава. Не ставай смешна. Все повече й се искаше да се обърне назад и да се огледа. Погледът й бе вперен в пътеката. Единственото живо същество, което беше срещала тук, бе един елен. Този път усещаше, че не е елен. Защото не беше. Нямаше нищо. „Само си въобразяваш. Цикълът ти закъсня три дни и виж се вече какво правиш.“
За момент тази мисъл я разсея. Хвърли бегъл поглед наоколо, видя само тъмните клони и виещата се пътека и удари крака си в нещо. Препъна се, размаха ръце, за да запази равновесие, и едва успя да се задържи, сърцето й биеше силно. Идиотка! Поляната беше точно пред нея, оазис, изпъстрен със слънчеви петна сред непроходимата гора. Затича се още по-бързо, удари с ръка грапавия камък и бързо се обърна.
Нищо. Само гора, тъмна и мрачна.
Какво очакваше? Самодиви? Но остана на поляната. Не се чуваше песен на птички, нито жужене на насекоми. Сякаш гората беше затаила дъх и замислено мълчеше. Изведнъж Лин разбра, че се страхува да наруши тишината, че никак не й се иска да напусне безопасната поляна и да усети, че дърветата я обкръжават. И какво ще прави сега? Ще стои тук цял ден?
Отблъсна се от камъка, без да мисли повече. Само пет минути и отново ще е на открито. Откритите поля, откритата вода, откритото небе. Представи си ги. Тревожното чувство беше понамаляло. Слънцето огряваше наоколо и в мрачните гори започна да прониква светлина. Поуспокои се и в този момент точно пред себе си на земята видя нещо.