Спря съвсем близо до него. Положен на една страна в центъра на пътеката като за жертвоприношение, лежеше мъртъв заек. Див заек, пухкавата му козина беше сплъстена от кръв.
Преди го нямаше там.
Лин бързо се огледа. Но дърветата не дадоха отговор на въпроса й откъде се беше взел. Заобиколи го и се затича отново. Лисица, каза си тя, когато отново възстанови обичайния си ритъм. Сигурно я е подплашила. Но нито една лисица не би изоставила плячката си дори когато е подплашена. А и заекът ме беше просто изпуснат. Както лежеше, изглеждаше като че ли…
Като че ли някой го беше поставил нарочно.
Въпреки всичко беше глупаво. Наложи си да не мисли за това и се затича надолу по пътеката. В този момент гората свърши и тя излезе на открито. Езерото се разстилаше пред нея. Тревогата, която до преди минути я бе съпътствала, намаляваше с всяка измината стъпка. На слънчевата светлина това усещане изглеждаше абсурдно. Даже нелепо.
По-късно съпругът й Маркъс щеше да си спомни, че когато си е влязла вкъщи, по радиото са давали новините. Сложил филиите в тостера, нарязал банани и казал на Лин, че само на няколко километра от къщата им са открили труп. Вероятно в този момент тя е направила някаква връзка, защото му разказала как е намерила мъртвия заек. Но го разказала през смях, шегувала се, че го е помислила за привидение. Когато филийките изскочили от тостера, и на двамата случката им се струвала вече незначителна.
След като излязла от банята, те повече не я споменали.
5
Бях прегледал половината си пациенти, когато на следващата сутрин Макензи пристигна. Джанис влезе да донесе картона на следващия пациент и ми съобщи за посещението. Очите й бяха широко отворени от любопитство.
— Един полицай ви търси. Главен инспектор Макензи.
Не останах особено изненадан. Погледнах картона на пациента си. Ан Бенчли, осемдесетгодишна, страда от артрит. Посещава ме редовно.
— Още колко души чакат? — опитах се да спечеля време.
— Още трима след тази пациентка.
— Кажете му, че няма да се бавя. И поканете госпожа Бенчли да влезе.
Тя ме изгледа учудено, но не каза нищо. Съмнявам се, че в този момент имаше някой в селото, който да не е чул за намерения труп. Но все още никой не го беше свързал със Сали Палмър. Чудно колко време щеше да отнеме.
Престорих се, че чета картона, и изчаках Джанис да излезе. Ясно ми беше, че Макензи нямаше да дойде, ако не е нещо важно, а и нито един от пациентите ми не беше спешен случай. Не знам защо го оставих да чака, може би причината беше огромното ми нежелание да го изслушам.
Опитах се да не мисля за него, докато преглеждах следващия си пациент. Със съчувствие прегледах изкривените й ръце, проявих очакваното внимание и й говорех успокоително, докато пишех рецептата. Накрая, куцукайки, тя си тръгна доволна, а аз й се усмихнах вяло. След всичко това реших, че не мога да отлагам повече.
— Кажете му да влезе — помолих Джанис.
— Не изглежда много доволен — предупреди ме тя.
Да, Макензи не изглеждаше доволен. Лицето му беше зачервено от негодувание, а брадичката агресивно издадена напред.
— Благодаря, че ме приехте, доктор Хънтър — започна той, без да прикрива сарказма си.
Носеше кожена папка. Без да го поканя, седна на стола срещу мен и сложи папката в скута си.
— С какво мога да ви бъда полезен, господин инспектор?
— Бих искал да изясним някои неща.
— Идентифицирахте ли трупа?
— Все още не.
Извади от джоба си пакетчето ментови бонбони и лапна един. Чаках. Достатъчно добре познавах полицаите, за да се притеснявам от игричката, която играеше.
— Не знаех, че все още има такива места. Знаете какво имам предвид. Малко селце, семеен лекар, посещения по домовете и други подобни.
През цялото време, докато говореше, се оглеждаше наоколо. Накрая погледът му спря върху рафта с книги.
— Доста книги по психология виждам. Специален интерес ли имате?
— Не са мои, на съдружника ми са.
— Да… Та, колко пациенти имате вие двамата?
Интересно какво целеше с този въпрос.
— Около пет-шестстотин.
— Толкова много?
— Селото е малко, но областта е голяма.
Той кимна, сякаш водехме най-банален разговор.
— Сигурно е по-различно да си общопрактикуващ лекар в града.