— Не става. Все още не ни е ясно дали е заради степента на разложение на трупа, или някой ги е унищожил нарочно.
— Тогава отпечатък от зъбите.
— Не са останали достатъчно зъби, за да направим сравнение — поклати той глава.
— Счупени ли са?
— Би могло да се каже. Може някой нарочно да го е направил, за да ни попречи да идентифицираме тялото, а може и да е вследствие на другите наранявания. Все още не знаем.
Потърках очи.
— Значи в крайна сметка става въпрос за убийство.
— О, без съмнение е била убита — гласът му звучеше мрачно.
— Трупът е прекалено разложен, за да разберем дали преди това е била сексуално насилена, но предполагаме, че е така. И след това е била убита.
— Как?
Вместо да ми отговори, той извади голям плик от папката и го сложи на бюрото. Лъскавите краища на снимките се подаваха от плика. Ръката ми се пресегна към тях, преди да осъзная какво правя.
— Не, благодаря — бутнах плика далече от себе си.
— Реших, че може да поискате да ги видите.
— Вече ви казах, че не мога да ви помогна.
— Не можете или не искате?
— Съжалявам — поклатих глава.
Изгледа ме продължително, после изведнъж стана.
— Благодаря ви за времето, което ми отделихте, доктор Хънтър — каза студено.
Излезе. Пликът все още беше на бюрото ми. Трябваше само да извадя снимките.
Вместо това отворих едно чекмедже и го пуснах вътре. Затворих чекмеджето и казах на Джанис да покани следващия пациент.
До края на сутринта усещах наличието на плика. Като че ли ме дърпаше по време на всеки разговор, на всеки преглед. След като и последният пациент напусна кабинета ми, започнах да пиша в картона му, за да отвлека вниманието си от плика. Приключих с картона и се загледах през френския прозорец. Имах две посещения по домовете, останалата част от следобеда бях свободен. Ако излезеше вятър, щях да взема лодката и да отида на разходка в езерото. Но ако времето останеше без промяна и в езерото щях да съм в същото безветрие, в което бях изпаднал тук, на сушата.
Странно, но когато Макензи извади наяве миналото ми, не почувствах нищо. Все едно говореше за някой друг. Всъщност наистина беше така. Онзи Дейвид Хънтър беше съвсем различен човек. Тогава напълно се бях отдал на тайнствените промени след смъртта, наблюдавах крайния резултат от многобройни прояви на насилие, последиците от злополуки или бедствия. Изучавах черепа под кожата и това въобще не ми правеше впечатление, гордеех се с познания, които малко хора по света притежаваха. За мен не беше загадка какво става с човешкото тяло, когато животът го напусне. Познавах разложението във всичките му форми и можех да предвидя как ще се развие в зависимост от времето, почвата и сезона. Изпитвах удовлетворение, когато като магьосник можех да определя момента, начина и личността. Никога не забравях, че пред себе си имам човешко същество. Но представата беше някак абстрактна, не познавах тези хора, докато са били живи, бях ги срещнал единствено след смъртта им.
И тогава тези, които ми бяха по-скъпи от всичко на света, ми бяха отнети. За миг животът на жена ми и дъщеря ми бе прекършен от един пиян шофьор, който се измъкна от катастрофата без драскотина. Кара и Алис за част от секундата бяха превърнати от изпълнени с живот човешки същества в мъртва органична материя. А аз знаех — наистина знаех — точно какви физически промени ще настъпят в тях във всеки следващ час. Но дори тези познания не можеха да дадат и най-беглият, отговор на въпроса, който бе обзел цялото ми същество. Къде са те? Какво е станало с искрата живот, която беше в тях? Как може цялата им жизненост, духът им просто да престанат да съществуват?
Не знаех. И тази неспособност да намеря отговор беше непоносима. Колегите и приятелите ми проявяваха разбиране, аз обаче не го забелязвах. С радост щях да се потопя изцяло в работата си, но тя непрекъснато ми напомняше за това, което бях изгубил, и за въпроса, чийто отговор не знаех.
Затова избягах. Обърнах гръб на всичко познато, припомних си старите учебници по медицина и се скрих сред пустошта, далече от всичко. Дадох си шанса да започна, ако не нов живот, поне нова кариера. Исках да работя с живи хора, а не с мъртъвци и да се стремя да отложа настъпването на онези последни промени, които така и не разбрах. Нещата тръгнаха добре.
Поне до момента.
Приближих се до бюрото си и отворих чекмеджето. Извадих снимките, но ги държах обърнати надолу. Исках да ги погледна и да ги върна на Макензи. Опитвах се да разсъждавам разумно, да си внуша, че това не ме обвързва с нищо. Обърнах ги.