Настъпи тишина.
— Колко по-малко? — обади се Макензи.
— Невъзможно е да се каже, преди да сме разбрали повече — погледнах гниещата растителност и свих рамене. — Ако приемем, че разлагането е настъпило бързо, някъде около девет-десет дена. Ако тялото беше стояло по-дълго при тази горещина, досега щеше да се е превърнало в скелет.
Докато говорех, оглеждах внимателно мъртвата трева и се опитвах да видя нещо, което се надявах, че е там.
— Накъде е било ориентирано тялото? — попитах криминалиста.
— Накъде какво?
— Накъде е била главата?
Той посочи сърдито. Представих си снимките и изпънатите над главата ръце, отидох и огледах земята там, където са били. Не открих нищо сред почернялата трева, затова разширих периметъра на търсене, внимателно разгръщах тревата и оглеждах основата на стеблата.
Започнах да си мисля, че няма да намеря нищо, защото някое лешоядно животно е минало преди мен. Изведнъж видях това, което търсех.
— Дайте ми плик за веществени доказателства.
Изчаках, докато някой ми го подаде, наведох се и внимателно вдигнах кафяво сбръчкано парченце. Поставих го в плика и го запечатах.
— Какво е това? — попита Макензи и проточи врат да го види.
— Когато трупът е престоял около седмица, кожата започва да се отделя. Затова изглежда така сбръчкана, сякаш не принадлежи на тялото. Особено по ръцете. Накрая кожата напълно опадва, изхлузва се като ръкавица. Често никой не й обръща внимание, защото хората не я разпознават и мислят, че това са листа от дървета.
Вдигнах прозрачния найлонов плик, в който се намираше сбръчканото като пергамент парченце тъкан.
— Казахте, че търсите отпечатъци от пръсти.
Макензи рязко се отдръпна.
— Шегувате се!
— Не. Не знам дали е от дясната или от лявата ръка, но наоколо трябва да има още едно такова парче, освен ако някое животно не го е намерило преди нас. Ще ви оставя да го потърсите.
Криминалистът изсумтя:
— И как, по дяволите, ще вземем отпечатъци от това? Само го погледни. Прилича на някаква люспа.
— Никак не е трудно — започнах истински да се забавлявам. — Както пише на опаковката, просто добавете вода.
Той ме изгледа тъпо.
— Накиснете го и го оставете да престои една нощ. Ще поеме, отново вода и ще можете да го наденете на ръката си като ръкавица. Ще получите достатъчно добри пръстови отпечатъци, за да можете да ги сравните.
Подадох му плика.
— На ваше място бих избрал някой с по-малки ръце. И първо си сложете гумени ръкавици.
Оставих го да се взира в плика и се промуших под полицейската лента. Ефектът беше започнал да отминава. С удоволствие се отървах от гащеризона и предпазните обувки.
Смачках ги на топка и изчаках Макензи да дойде. Той поклати глава.
— Човек се учи, докато е жив. Къде видяхте всичко това?
— В Щатите. Няколко години се занимавах с научна работа във Факултета по антропология в Тенеси. Наричат го „Фермата за трупове“. Това е единственото място в света, където се използват човешки трупове, за да се изследва процесът на разлагане. Да се установи колко време отнема при различни условия, какви са факторите, които му влияят. ФБР използва базата, за да обучава хората си да правят възстановки.
Посочих с глава шефа на криминалистите, който очевидно беше в лошо настроение и ядосано раздаваше заповеди на останалите от екипа.
— Няма да е лошо и ние да понаучим нещо.
— Няма шанс — заяви Макензи, като се мъчеше да се измъкне от гащеризона си. — Мразя това отвратително нещо — мърмореше той, докато оправяше дрехите си. — Значи смятате, че е била убита преди десетина дни?
Свалих ръкавиците си. Миризмата на латекс и потна кожа ми навя още нежелани спомени.
— Девет или десет. Но това не значи, че тялото е било тук през цялото време. Възможно е да е било пренесено. Сигурен съм, че вашите хора от съдебна медицина ще могат да ви кажат това.
— Можете да им помогнете.
— Съжалявам. Казах ви, че ще ви помогна да идентифицирате тялото. Утре по това време ще знаете със сигурност кой е това.
„Или кой не е“ — помислих си, но не го изрекох гласно.
Макензи очевидно четеше мислите ми.