— Започнахме сериозно разследване да открием Сали Палмър. До този момент не намерихме човек, който да я е виждал след празненството в кръчмата. На следващия ден е трябвало да си прибере нещата, които е поръчала в бакалницата, но така и не е отишла. Обикновено всяка сутрин е минавала през будката да си вземе вестник. Редовно е четяла „Гардиън“. Но и там не е ходила.
Мрачно, грозно чувство се прокрадна в мен.
— До този момент никой ли не бе съобщил за нея?
— Явно не. Изглежда, никой не е почувствал отсъствието й. Всички са си мислели, че е заминала за някъде или е твърде заета с писане. Продавачът на вестници ми каза, че нямаше да е така, ако ставаше въпрос за някой от местните хора. Това се казва да живееш в малко задружно общество, няма що!
Не можах да отвърна нищо. И аз не бях забелязал отсъствието й.
— Това не значи, че непременно е тя. Празненството беше преди почти две седмици. Човекът, когото намерихте тук, без значение кой е, не е бил убит толкова отдавна. Ами мобилният телефон на Сали?
— Какво за мобилния телефон?
— Когато позвъних, все още работеше. Ако от толкова дълго време я няма, батерията отдавна да се е изтощила.
— Не непременно. Това е нов модел и батерията издържа четиристотин часа. Около шестнайсет дни. Може би не чак толкова много, но телефонът е бил в чантата й и не е бил използван, така че батерията може да е издържала.
— Все пак може да е някой друг — настоявах, но сам не си вярвах.
— Възможно е — по тона му разбрах, че крие нещо от мен. — Но който и да е, трябва да открием убиеца.
По този въпрос спор нямаше.
— Смятате ли, че е някой местен човек? От селото?
— Още нищо не знаем. Жертвата може да е някоя стопаджийка, убиецът може просто да е изхвърлил трупа, като е преминавал от тук. Твърде рано е да кажем каквото и да било. — Той пое дълбоко дъх. — Вижте…
— Не, няма.
— Дори не знаете какво ще ви помоля.
— Знам. Ще ме помолите да ви помогна и да ви направя още една услуга. След това още една и още една. — Поклатих глава. — Вече не се занимавам с това. В тази държава има и други хора, които разбират от тази работа.
— Не са много. А и вие сте най-добрият.
— Вече не съм. Помогнах ви колкото можах.
— Така ли? — изгледа ме той студено.
Обърна се и се отдалечи, а аз се отправих към ленд роувъра. Подкарах и щом се скрих от погледа му, спрях, а ръцете ми се тресяха неконтролируемо. Изведнъж усетих, че се задушавам. Отпуснах главата си на волана, стараех се да не поемам въздуха на големи глътки. Знаех, че ще се почувствам още по-зле, ако се хипервентилирам.
Най-после пристъпът на паника отмина. Подгизналата ми от пот риза се беше залепила за гърба ми. Останах на мястото си, докато не чух клаксон зад себе си. Бях препречил пътя, а зад мен бавно се приближаваше трактор. Видях, че трактористът е ядосан и със знаци ми показва да се махна от пътя. Махнах с ръка, за да му се извиня, и поех отново.
Когато стигнах до селото, вече се бях поуспокоил. Не бях гладен, но знаех, че трябва да хапна нещо. Спрях пред магазина, който в селото беше нашият супермаркет. Смятах да си купя сандвич, да се върна вкъщи и в следващите час-два да се опитам да подредя мислите си. После щях да отида в кабинета за следобедния прием на пациенти. Тъкмо минавах покрай аптеката, когато една млада жена излезе и за малко да се блъсне в мен. Спомних си, че е една от онези лоялни пациентки на Хенри, които предпочитаха да чакат, но да ги прегледа лично той. Лекувах я веднъж, когато той все още не работеше, но сега не се сещах за името й.
Изведнъж ми дойде наум — Лин. Лин Меткаф.
— Извинете — отдръпна се тя, в ръката си носеше пакет.
— Няма нищо. Как сте?
— Чувствам се чудесно — усмивката й грееше широко. Спомням си, че отмина нагоре по улицата, а аз си казах, че е прекрасно да срещнеш истински щастлив човек. Повече не помислих за нея.
7
Когато Лин достигна дигата през тръстиките, беше по-късно от обикновено, но сутринта бе още по-мъглива от предишната. Сякаш бяла пелена беше паднала и всичко наоколо, загубило форма, се криеше в нея. По-късно мъглата щеше да се вдигне и до обяд това вече щеше да е един от най-горещите дни на годината. Но сега беше хладно и влажно и дори идеята за слънце и горещина изглеждаше далечна.
Беше схваната и без настроение. Предишната вечер с Маркъс бяха стояли до късно да гледат филм и сега цялото й тяло се бунтуваше. Тази сутрин стана от леглото необичайно трудно, оплака се на Маркъс, той изсумтя, вместо да прояви съчувствие, и се затвори в банята. Сега, вече излязла навън, усещаше, че мускулите й са схванати и не й се бягаше. Тичай, ще ти мине. Ще се почувстваш по-добре. Направи гримаса. Да, добре.