Беше прекрасна лятна вечер. Слънцето клонеше към залез. Лястовиците се спускаха към гнездата и играеха. Атмосферата бе почти празнична. Тогава се зароди рядко срещаното усещане за съпричастност и решителност. Никой обаче не забравяше защо е излязъл навън. Имаше и още един труден за преглъщане факт.
Престъплението бе извършено от местен човек.
Невъзможно бе да се обвинява външен човек. Вече не. Определено не бе случайно съвпадение, че двете жени живееха в едно и също село. Никой не би повярвал, че някой непознат ще остане да се навърта наоколо, след като е убил Сали Палмър, или че ще се върне, за да вземе втора жертва. Това означаваше, че този, който бе заклал една жена и поставил примка на пътеката, за да залови друга, живееше в Манхам. Възможно бе и да е от някое от съседните села, но тогава възникваше въпросът защо и двете нападения бяха извършени тук. Много по-вероятен, но и много по-страшен бе фактът, че ние познавахме не само двете жертви, познавахме и звяра, който ги беше нападнал.
Хората вече се замисляха по този въпрос, когато тръгнаха да търсят Лин Меткаф. И въпреки че съмнението все още не бе процъфтяло, вече пускаше корени. Личеше си по хладното отношение между тях. Всеки беше чувал за случаи, когато убиецът участва в издирването и публично изразява отвращение и съчувствие. Дори рони крокодилски сълзи, а в това време кръвта на жертвата още не е изсъхнала по ръцете му и последните й писъци и молби още звучат в извратения му мозък. И дори когато жителите на Манхам проявяваха солидарност, разтваряха високите треви и надничаха под храстите, подозрението се промъкваше в сърцата им.
Аз самият се присъединих към издирването веднага щом приключих със следобедните прегледи. Епицентърът на събитията беше полицейска каравана, поставена близо до мястото, където Маркъс Меткаф бе открил хронометъра на жена си. Беше в покрайнините на селото и по пътя имаше коли, паркирали покрай живия плет. Някои хора бяха тръгнали да търсят сами, но повечето бяха дошли тук, привлечени от оживлението. Имаше няколко журналисти, но само от местните вестници. На този етап централните ежедневници не отразяваха събитията. Може би смятаха, че убийството на една жена и отвличането на друга не са интересна новина. Скоро това щеше да се промени, но засега Манхам все още можеше да се справя с проблемите си, без да привлича външно внимание. Полицията беше поставила една маса и от там координираше издирването. Това имаше по-скоро пиар ефект — даваше на обществото усещането, че върши нещо полезно и не позволяваше на доброволците да пречат на професионалните екипи. Но природата в околностите на Манхам е толкова дива, че бе невъзможно всичко да бъде обходено. Тя поглъщаше издирващите групи и не им разкриваше тайните си.
Видях Маркъс Меткаф да стои встрани от група мъже. Имаше мускулесто тяло на човек, който се занимава с физически труд. Беше русокос, а лицето му при други обстоятелства би било приятно и весело. Сега изглеждаше измъчен и пребледнял под слънчевия загар. Скарсдейл беше с него. Отчето най-после бе в ситуация, която подхождаше на строгото му изражение. Помислих си, че трябва да отида и да изкажа…
Какво? Съчувствие? Съболезнования? Но безсмислието на думите, които щях да изговоря, и споменът колко неприятни ми бяха мъчително изречените слова от почти непознати хора, ме възпряха. Вместо това го оставих на грижите на отчето и отидох до масата, за да ми кажат накъде да вървя.
По-късно щях да съжалявам за това решение.
Прекарах няколко безсмислени часа, влачейки се през мочурливите поля. Бях в една група заедно с Рупърт Сътън, който изглеждаше доволен, че е излязъл без властната си майка. Поради пълнотата си му беше трудно да се движи с останалите, но той упорстваше, дишаше тежко през устата, докато ние си проправяхме път през неравния терен и заобикаляхме блатистите участъци. Веднъж се подхлъзна и падна на колене. Помогнах му да се изправи. От потното му тяло усетих мирис като от изтощено животно.
— Гадост! — изпъшка той.
Лицето му се зачерви от смущение, като видя калта, която покриваше ръцете му като черни ръкавици. Гласът му бе изненадващо висок, почти като на момиче.
— Гадост! — повтаряше той и примигваше.
Като изключим това, никой друг не говореше. Когато се здрачи и стана безсмислено да продължаваме с издирването, се отправихме обратно. Настроението на всички беше мрачно, съвсем като притъмняващия пейзаж. Знаех, че много от хората щяха да се отбият в „Черното агне“ по-скоро заради компанията, а не заради алкохола. Бях решил да се прибера направо вкъщи. Но на мен, както и на всички останали тази вечер не ми се оставаше сам. Паркирах пред кръчмата и влязох.