След черквата „Агнето“ беше най-старата сграда в селото, една от малкото в Манхам, която имаше традиционен сламен покрив. Навсякъде другаде в този край хората щяха да се опитат да го поддържат, но тъй като тук не идваха туристи, никой не правеше опит да спре бавното му разрушаване. Сламата гниеше, а небоядисаните гипсови стени бяха напукани и мръсни.
Въпреки че тази вечер там бе пълно с народ, атмосферата съвсем не беше празнична. Когато влязох, хората мрачно ми кимнаха. Разговорите бяха тихи и приглушени. Приближих се до бара, а собственикът въпросително вдигна глава, без да проговори. Беше сляп с едното око и бялото петно около него подсилваше приликата му със застаряващ лабрадор.
— Една бира, Джак.
— Участва ли в издирването? — попита той и постави чашата пред мен.
Кимнах, а той отказа да вземе парите ми.
— Заведението черпи.
Едва бях отпил, когато една ръка се стовари върху рамото ми.
— Помислих си, че сигурно ще дойдеш.
Погледнах гиганта, който се появи до мен.
— Здрасти, Бен.
Бен Андерс беше висок над метър и деветдесет и почти наполовина широк. Работеше като пазач в резервата „Хиклинг Брод“ и целият му живот бе минал в селото. Беше ми симпатичен, макар че се виждахме рядко. Чувствах се добре в компанията му. Можехме и да поговорим, и да помълчим заедно. Усмивката му беше приятна, малко отнесена. Имаше грубовато лице, сякаш костите му бяха сглобени една за друга, но недоизгладени. Кожата му бе загрубяла и потъмняла от слънцето, а очите — яркозелени.
Обикновено проблясваха шеговито, но сега в тях нямаше закачка.
— Лоша работа — каза той и подпря лакът на бара.
— Ужасна.
— Срещнах Лин преди няколко дни. Нямаше никакви грижи. Ами Сали Палмър? Все едно гръм да те удари два пъти.
— Така е.
— Дано просто си е взела шапката и е отпрашила нанякъде. Но май не е така, нали?
— Май не е.
— Господи, горкият Маркъс. Дори не ми се мисли какво му е сега на нещастния човечец. — Той сниши глас. — Говори се, че тялото на Сали Палмър е било нарязано на много места. Ако същият човек е хванал и Лин… Боже, как ми се иска да му извия врата на този гад.
Погледнах към чашата си. Очевидно мълвата, че помагам на полицията, не се беше разпространила. Това беше добре, макар че в момента се чувствах като лъжец, задето премълчавах за участието си в разследването.
Бен бавно поклати огромната си глава.
— Мислиш ли, че тя има някакъв шанс?
— Не знам.
Отговорих съвсем честно. Спомних си какво ми беше казал Макензи. Ако не грешах, Сали Палмър е била убита три дни след изчезването си. Не бях специалист по психологически профили, но знаех, че серийните убийци следват определен модел. Това означаваше, че ако е била отвлечена от същия човек, все още имаше шанс Лин да е жива.
Все още жива. Господи, възможно ли беше? И ако беше така, колко дълго щеше продължи? Казах си, че съм направил всичко възможно. Дадох на полицията това, което бе по силите ми. Обаче усещах, че се самозаблуждавам.
Почувствах, че Бен ме наблюдава.
— Моля?
— Попитах добре ли си. Изглеждаш доста изморен.
— Беше дълъг ден.
— Така си е — Погледна към вратата и лицето му помръкна. — И тъкмо си мислиш, че не може да стане по-лошо…
Обърнах се и видях преподобния Скарсдейл, застанал на пътя на светлината. Разговорите замряха, а той със строго изражение на лицето отиде до бара.
— Дано не ни чете конско — измърмори Бен.
Скарсдейл се изкашля:
— Господа — Погледът му с неодобрение се спря върху малкото жени в кръчмата, но не се обърна към тях. — Сметнах за необходимо да ви съобщя, че утре вечер ще има молитва за Лин Меткаф и Сали Палмър.
Баритонът му се носеше без усилие.
— Сигурен съм, че всички вие — започна той и огледа множеството в кръчмата, — всички ще дойдете в черквата утре вечер, за да изразите уважението си към мъртвите и подкрепата си за живите — замълча и кимна сковано. — Благодаря ви.
Отправи се към вратата, но спря пред мен. Дори през лятото от него се носеше мирис на плесен. Забелязах пърхота, посипан върху черното му вълнено сако, а дъхът му лъхна на нафталин.
— Надявам се, че ще ви видя и вас, доктор Хънтър.