— Значи все още ви смятат за турист.
Тя се разсмя, но преди да отговори, при вратата настъпи някаква суматоха.
— Къде е лекарят? — настойчиво запита един глас. — Тук ли е?
Пробих си път напред, като видях, че вкарват човек, който едва се държеше на краката си. Лицето му беше изкривено от болка. Разпознах Скот Бренер. Принадлежеше на голямо семейство, което живееше в порутена къща в покрайнините на Манхам. Ботушът му и единият му крачол бяха напоени с кръв.
— Сложете го да седне. Внимателно — наредих аз, докато го поставяха на стол. — Какво се е случило?
— Стъпи в капан. Бяхме тръгнали към лекарския кабинет, но видяхме ленд роувъра.
Говореше брат му Карл. Членовете на семейство Бренер се държаха един за друг. Привидно бяха фермери, но бракониерството не им беше чуждо. Карл беше най-възрастният, беше як и налиташе на бой. Докато внимателно смъквах напоения с кръв крачол на дънките от крака на Скот, в главата ми се въртеше неблагопристойната мисъл, че нещастието не се е стоварило върху брата, който заслужава. Тогава видях пораженията.
— Имате ли кола? — попитах по-големия брат.
— Да не мислиш, че сме дошли пеша?
— Добре, трябва да го откараш в болница.
— По дяволите, не можеш ли да го позакърпиш тук? — изруга Карл.
— Ще му поставя временна превръзка. Това е всичко, което мога да направя. Но трябва да отиде в болница.
— Ще загубя ли крака си? — изпъшка Скот.
— Не, но известно време няма да можеш да се движиш — не бях съвсем сигурен, но гласът ми прозвуча напълно убедително.
Помислих си дали да не го закараме в кабинета ми, но, изглежда, вече достатъчно го бяха лашкали насам-натам.
— В колата ми има аптечка под одеялото. Може ли някой да ми я донесе?
— Аз ще отида — обади се Бен.
Дадох му ключовете. Излезе, а аз поисках вода и чисти кърпи и започнах да попивам кръвта около раната.
— Какъв тип капан беше?
— Телена примка — обясни Карл. — Стяга се, щом нещо стъпи вътре. Прерязва до кокал.
Точно така бе станало.
— Къде се случи?
Скот отговори, лицето му бе извърнато настрани:
— Откъм далечната страна на мочурището, близо до старата вятърна мелница…
— Търсехме Лин — прекъсна го Карл и му хвърли многозначителен поглед.
Усъмних се в думите му. Познавах района, за който говореше. Както повечето мелници в областта, и тази край Манхам всъщност беше захранвана от вятъра помпа, която отводняваше блатата. Беше изоставена преди десетилетия и сега в нея не бе останало нищо. Даже перките й ги нямаше. Никой не се навърташе натам. Мястото беше безлюдно дори за Манхам и беше идеално за всеки, който иска да ловува и залага капани далече от любопитните погледи. Като знаех какво се говори за братята Бренер, реших, че това е най-вероятната причината да са там толкова късно вечерта, а не чувството им за дълг към обществото. Докато бършех кръвта от раната, се чудех дали не са успели да попаднат в някой от собствените си капани.
— Не беше от нашите. — Скот като че ли прочете мисълта ми.
— Скот! — сопна се брат му.
— Не беше! Този беше на пътеката, скрит под тревата. И бе прекалено голям за заек или елен.
Изказването му бе посрещнато с мълчание. Въпреки че полицията все още не бе потвърдила, всички бяха чули за намерените останки от тел в гората, където Лин беше изчезнала.
Бен се върна с аптечката. Дезинфектирах и превързах раната, доколкото бе възможно при тези условия.
— Дръжте крака му нависоко и го закарайте в спешното колкото може по-бързо — наредих на Карл.
Той грубо вдигна брат си на крака и като го придържаше и влачеше едновременно, го изведе навън. Измих ръцете си и отидох при Джени, която все още държеше чашата ми.
— Ще се оправи ли? — попита тя.
— Зависи колко е увредено сухожилието. Ще е късметлия, ако се отърве само с куцане.
— Господи, какъв ден! — поклати глава тя.
Бен се приближи и ми подаде ключовете.
— Вземи, че ще ги търсиш.
— Благодаря.
— Ти как мислиш? Дали има нещо общо със случилото се с Лин?
— Не знам.
Но като всички останали и аз имах мнение по въпроса.
— Защо да има нещо общо? — попита Джени.
Бен се чудеше как да отговори. Сетих се, че не съм ги запознал.
— Бен, това е Джени. Учителка е в училището.
Той прие думите ми като знак, че може да продължи.