— Би било прекалено невероятно съвпадение. Не си мисли, че ми е мъчно за братята Бренер, мръсни бракониерстващи ко… — погледна към Джени и се спря. — Както и да е, надявам се да е съвпадение.
— Не разбирам.
Бен ме погледна, но аз отказах да го изрека.
— Защото ако не е съвпадение, значи го е извършил някой местен човек. От селото.
— Не можеш да твърдиш това със сигурност — не се съгласи Джени.
Изразът на лицето му говореше точно обратното, но от любезност отказа да спори.
— Е, ще видим. А сега трябва да ви пожелая лека нощ.
Допи чашата си и се отправи към изхода. Размисли, обърна се и попита Джени:
— Знам, че не е моя работа, ама ти с кола ли си?
— Не, защо?
— Просто си мислех, че не е разумно да се прибираш вкъщи сама, това е.
Погледна ме, за да разбере дали съм схванал какво иска да ми каже, и излезе. Джени се усмихна смутено.
— Мислиш ли, че положението е толкова сериозно?
— Надявам се, че не е. Но той е прав.
Тя поклати глава недоверчиво.
— Просто не мога да повярвам. Само преди два дни това беше най-спокойното място на света.
Преди два дни Сали Палмър вече е била мъртва и чудовището, което я бе убило, сигурно вече си е било набелязало Лин Меткаф. Но не й казах това.
— Има ли с кого да си отидеш?
— Не, но не се притеснявам. Мога да се грижа за себе си.
Не се усъмних в думите й. Но зад напереното й държане се долавяше нерешителност.
— Ще те закарам — казах аз.
Прибрах се вкъщи и седнах до масата в задния двор. Нощта беше топла, никакъв вятър не полъхваше. Вдигнах глава и се загледах в звездите. Приближаваше пълнолуние. Около несиметричния бял диск на луната се бе образувал ореол. Опитах се да й се полюбувам, но погледът ми бе привлечен от тъмната сянка на гората отвъд полето. Тази гледка ми харесваше дори и нощно време. Сега обаче усещах тревога, докато се взирах в непрогледната гора.
Влязох в къщата, налях си едно малко уиски и отново излязох. Минаваше полунощ, а знаех, че утре трябва да стана рано. Търсех си извинение да отложа момента на заспиване. Освен това трябваше да мисля за твърде много неща, за да се чувствам уморен. Изпратих Джени до малката къща, която бе наела заедно с друга млада жена. В крайна сметка не се качихме в колата. Беше топла ясна нощ, а и тя живееше само на неколкостотин метра. Докато вървяхме, ми разказваше за работата си и за децата, които обучаваше. Само веднъж заговори за миналото си. Спомена, че е преподавала в училище в Норич, но бързо отмина нататък, засипвайки ме с порой от думи. Направих се, че не забелязвам. Не ми влизаше в работата какъв е проблемът, който премълчаваше.
Докато вървяхме по тясната уличка към къщата й, наблизо излая лисица. Джени се вкопчи в ръката ми.
— Извинявай — засмя се тя смутено и пусна ръката ми, като че ли се бе опарила. — Човек би си помислил, че вече съм свикнала да живея на село.
След това и двамата се почувствахме неудобно. Стигнахме къщата и тя спря до портата.
— Е, благодаря.
— Няма защо.
Тя се усмихна и бързо влезе вътре. Изчаках да чуя щракването на ключалката и си тръгнах. През целия път обратно през тъмното село чувствах допира на ръката й върху моята.
И сега все още го усещах. Отпих от уискито си и потреперих при спомена колко объркан се бях почувствал само защото една млада жена неволно ме бе докоснала. Нищо чудно, че не бе проговорила след това.
Допих си уискито и влязох в къщата. Имаше още нещо, което се въртеше в подсъзнанието ми. Това бе натрапчивото усещане, че трябва да свърша нещо. Размислих за момент и се сетих. Скот Бренер. Не бях сигурен, че брат му ще му позволи да разкаже на полицията за капана. Може би не беше важно, но Макензи трябваше да знае. Намерих визитката му и позвъних на мобилния. Беше почти един часът и можех да му оставя съобщение. Той вдигна телефона веднага.
— Да?
— Обажда се Дейвид Хънтър — започнах несигурно. — Извинявайте, знам, че е късно. Просто исках да се уверя, че Скот Бренер се е свързал с вас.
По мълчанието му усетих, че е ядосан и уморен.
— Скот кой?
Разказах му какво се бе случило. Когато заговори, умората вече я нямаше.
— Къде е станало това?
— Близо до една стара вятърна мелница на около два километра на юг от селото. Мислите ли, че може да има връзка?
Чух звук, който не можах да разпозная в първия момент — беше прокарал ръка по бакенбардите си.