— Но ти мислиш, че не е такъв?
Не ми отговори веднага, очевидно се колебаеше доколко може да ми се довери.
— Не, мисля, че не е такъв — започна той най-после. — Крилата върху тялото на Сали Палмър ни накараха да си мислим какво ли не. Заговори се, че убиецът може да е религиозен фанатик или че това е класически символизъм — всичко каквото може да ти дойде наум — от ангели до един господ знае какво. Сега обаче не ми се вярва да е така. Ако патицата е била принесена в жертва или е била осакатена, тогава да. Но просто завързана с тел? Не, според мен нашият човек обича да причинява болка. Ей-така, да се покаже.
— Като с капаните?
— Като с капаните. Те обаче наистина ни забавиха. Не можем да се концентрираме върху издирването, когато трябва да мислим какви изненади може още да ни е оставил. Защо си е правил труда? Всеки, който може да постави такива капани, ще знае как да прикрие следите си. Вместо това ни оставя да намерим птицата. Коловете, с които е спънал жертвата си, стоят на място, а сега и това. Или не го е грижа, че ще открием нещо, или… и аз не знам…
— Маркира територията си? — предположих аз.
— Нещо такова. Показва ни, че той командва тук. Дори не полага особени усилия. Просто залага няколко капана на стратегически места и ни гледа сеира.
Замълчахме. Разсъждавах върху думите на Макензи.
— Може би има още нещо.
— Какво имаш предвид?
— Превърнал е горите и мочурищата в забранена територия. Хората се страхуват да ходят там, за да не попаднат в някой от капаните му.
— И? — намръщи се Макензи.
— Може би обича не само да причинява болка. Може би му е приятно да всява ужас.
Макензи се загледа замислено през стъклото. По него бяха останали петна от размазани насекоми.
— Възможно е — проговори най-сетне. — Би ли ми казал къде беше между шест и седем часа вчера сутринта?
Рязката смяна на темата направо ме стъписа.
— В шест часа най-вероятно съм бил в банята. След това закусих и отидох в кабинета.
— В колко часа?
— Около седем без петнайсет.
— Рано започваш.
— Не спах добре.
— Имаш ли свидетел?
— Хенри. Когато пристигнах, пих кафе с него. Черно, без захар, ако ви е необходима и тази информация.
— Това е обичайна процедура, доктор Хънтър. Участвал си в достатъчно полицейски разследвания, знаеш как стоят нещата.
— Спри!
— Какво?
— Просто спри!
Понечи да ми възрази, после включи мигача и спря край пътя.
— Тук като заподозрян ли съм или защото имате нужда от помощта ми?
— Виж, разпитваме всеки…
— Кое от двете?
— Добре, извинявай, не трябваше да те питам по този начин. Просто трябва да ти задам няколко въпроса.
— Ако смяташ, че имам нещо общо с престъплението, тогава не трябва да съм тук. Мислиш ли, че цялата работа ми е много приятна? Ще съм безкрайно щастлив, ако никога повече в живота си не видя труп. Така че, ако ми нямате доверие, по-добре да си тръгна още сега.
— Виж какво — въздъхна Макензи, — мисля, че нямаш нищо общо с това. Ако не беше така, то, повярвай ми, никога нямаше да прибегнем до помощта ти. Задаваме едни и същи въпроси на всеки от селото. Просто смятах да попитам и теб и да приключим, разбра ли?
Не ми харесваше резкият начин, по който зададе въпроса. Искаше да ме изненада, за да види как ще реагирам. Питах се дали и останалият ни разговор всъщност не бе проверка. Но независимо дали ми харесваше или не, той си вършеше работата. И при това добре. Кимнах неохотно.
— Сега мога ли да продължа? — попита той.
— Ами, давай — насилих се да се усмихна.
Потеглихме.
— Колко време смяташ, че ще ти отнеме изследването? — прекъсна той тишината.
— Трудно е да се каже. До голяма степен зависи от състоянието на тялото. Патологът открили нещо?
— Немного. Не можем със сигурност да кажем дали е имало сексуално насилие, но като имаме предвид, че я открихме гола, най-вероятно е била насилвана. Има множество малки порезни рани по трупа и крайниците, но всички са повърхностни. Дори не може да се определи със сигурност кое точно е причинило смъртта — раната на гърлото или травмите по главата. Ти дали ще можеш да хвърлиш малко светлина по проблема?