Той се наведе напред, главата му бе надвесена над нас.
— Трябва всички ние, всеки един от нас да погледне в сърцето си. Христос е казал: „Каквото посееш, това ще пожънеш.“ Точно това правим ние днес. Жънем плодовете не само на духовната си леност, но и на пренебрежението си. Злото не престава да съществува. Само не му обръщаме внимание. Е, тогава кого да обвиним?
Вдигна ръка и костеливият му пръст бавно обходи препълнената черква.
— Нас самите. Ние сме позволили на Змията необезпокоена да пропълзи сред нас. Никой друг. А сега трябва да се молим на Господ да ни даде сили да я пропъдим!
Последва неловко мълчание. Хората се опитваха да осмислят думите му. Скарсдейл не им даде тази възможност. Повдигна брадичката си и затвори очи. Светкавиците на фотоапаратите засвяткаха по лицето му.
— Да се помолим.
Пред черквата хората не се събираха на групички да си поговорят, както обикновено правеха след служба. Отстрани на селския площад беше спряна бяла полицейска каравана. Всички намираха присъствието й за неуместно и заплашително. Малцина бяха склонни да дават интервюта, въпреки настойчивите опити на пресата и телевизионните камери. Събитията бяха още много пресни, за да бъдат споделени пред чужди хора. Едно беше да гледаш по телевизията как подобни трагедии се случват на други места. Съвсем друго е да си част от трагедията.
Така че трескавите въпроси на журналистите се сблъскваха с любезно, но непроницаемо мълчание. С едно-две изключения целият Манхам бе обърнал гръб на външния свят. Учудващо, но Скарсдейл беше един от тези, които даваха интервюта. Човек не би очаквал, че ще се радва да бъде център на общественото внимание, но той явно смяташе, че му е позволено поне веднъж да се поддаде на суетата. Като се има предвид тонът на проповедта му, очевидно мислеше, че случилото се доказва думите му. В замъглените си очи той смяташе, че е прав, и възнамеряваше да сграбчи възможността с възлестите си юмруци.
Наблюдавахме го заедно с Хенри как проповядва в двора на черквата на зажаднелите за новини журналисти. Зад него развълнуваните деца се катереха по Паметника на мъченицата, тъпчеха увехналите цветя и се надяваха да влязат в обектива на камерите. Не долавяхме думите, но гласът му се носеше над площада и стигаше до големия кестен, където стояхме с Хенри. Намерих го там, когато излязох от службата. Отидох при него и той ми се усмихна накриво.
— Не успя ли да влезеш вътре? — попитах аз.
— Не се и опитах. Исках да изразя почитта си, но проклет да съм, ако започна да напомпвам самочувствието на Скарсдейл. Нито пък ще слушам злобните му думи. За какво беше този път — Божието възмездие за греховете ни? Как сами сме си заслужили наказанието ли?
— Нещо подобно — признах.
— Точно от това има нужда Манхам — изсумтя Хенри. — Да отключим параноята.
Забелязах, че Скарсдейл продължава импровизираната си пресконференция, а зад гърба му групата от твърдолинейни енориаши значително бе набъбнала. Към Лий и Марджъри Гудчайлд, Джудит Сътън и сина й Рупърт, които редовно се черкуваха, се бяха присъединили и такива, които по-рядко посещаваха черковната служба. Като безмълвен хор те подкрепяха свещеника, който бе повишил глас, за да защити позицията си пред камерите.
Хенри поклати глава с отвращение.
— Погледни го. В стихията си е. Божи човек? Как не! Сега просто е намерил удобен случай да заяви: „Нали ви казах!“
— Може би е прав донякъде.
— Само не ми казвай, че и ти си станал вярващ — погледна ме той скептично.
— Скарсдейл едва ли може да ме промени. Но извършителят на престъплението е местен човек. Някой, който познава околностите. Познава и нас.
— В такъв случай Бог да ни е на помощ, защото ако Скарсдейл поеме нещата в ръцете си, ще има дълго да чакаме, преди да заживеем нормално.
— Какво искаш да кажеш?
— Гледал ли си „Салемските вещици“? Пиеса на Артър Милър за гоненията на набедените вещици в Салем.
— Само по телевизията.
— Ако отчето продължава в същия дух, онова, което се е случило в Салем, ще е нищо, в сравнение с това, което ще стане в Манхам.
Помислих, че се шегува, но погледът му показваше, че е напълно сериозен.