— Заповядайте, седнете. Ще кажа на доктор Мейтланд, че сте тук. Да ви предложа ли чаша чай?
Още един знак, че вече не съм в града. Там биха ми предложили кафе. Благодарих й. Когато тя излезе, се загледах в огъня. След студа навън от топлината ми се доспа. През френските прозорци се виждаше, че навън е станало съвсем тъмно. Дъждът потропваше по стъклото. Канапето беше меко и удобно. Усетих, че клепачите ми натежават. Изправих се бързо, почти изплашено, когато главата ми започна да клюма. Изведнъж се почувствах изтощен, физически и емоционално изчерпан. Но страхът от съня беше по-силен от всичко.
Когато жената се върна, все още стоях пред огъня.
— Моля, елате с мен. Доктор Мейтланд е в кабинета си.
Последвах я през салона, обувките ми проскърцваха по дъските. Стигнахме до най-отдалечената врата. Тя леко почука и свойски я отвори, без да изчака отговор. Усмихна ми се отново и ме пусна да вляза.
— Ще донеса чая след минута — каза тя, затвори вратата и излезе.
В стаята видях мъж, седнал зад бюрото си. За момент се огледахме взаимно. Макар че беше седнал, успях да забележа, че е висок. Набразденото му с бръчки лице имаше ясно изразена костна структура, а косата му беше гъста, по-скоро кремава на цвят, отколкото сива. Черните му вежди отхвърляха всеки намек за слабост, а очите под тях наблюдаваха остро и внимателно. Погледът му бързо ме прониза и изобщо не успях да разбера какво впечатление съм оставил у него. За първи път се почувствах леко обезпокоен, че не съм в най-добра форма.
— Господи, човече, ти си вир-вода! — гласът му избумтя грубо, но приятелски.
— Дойдох пеша от гарата. Нямаше таксита.
— Добре дошли в прекрасния Манхам — изсумтя той. — Трябваше да ме предупредите, че ще дойдете ден по-рано. Щях да уредя някой да ви вземе от гарата.
— Ден по-рано? — повторих учудено.
— Точно така. Очаквах ви утре.
За първи път ми просветна защо всички магазини бяха затворени. Беше неделя. Едва сега осъзнах колко изкривено беше станало усещането ми за време. Той се престори, че не забелязва, че се разстроих от това.
— Няма нищо, нали вече сте тук. Така ще имате повече време да се настаните. Аз съм Хенри Мейтланд. Приятно ми е да се запознаем.
Протегна ръка, без да става. Едва тогава забелязах, че столът му е на колелца. Приближих се и се ръкувах с него, но той вече беше забелязал колебанието ми. Усмихна ми се кисело.
— Сега разбирате защо пуснах онази обява.
Обявата беше публикувана във вестник „Таймс“, в раздела за работа. Беше толкова малка, че човек лесно можеше да я пропусне. По някаква причина обаче аз я забелязах веднага. Селска здравна служба търсеше общопрактикуващ лекар на временен договор за шест месеца с осигурена квартира. Това, което ме привлече, беше местоположението на селото. Не че исках да работя специално в Норфолк, но беше достатъчно далече от Лондон. Подадох си документите без особена надежда и очакване, така че седмица по-късно, когато отворих писмото, очаквах в него да има любезен отказ. Вместо това открих, че ми предлагат работата. Трябваше да прочета писмото два пъти, за да разбера какво пише. При други обстоятелства щях да се чудя къде е уловката. Но при други обстоятелства никога нямаше да кандидатствам за тази работа.
Отговорих веднага, че приемам работата.
Сега наблюдавах новия си работодател и със закъснение се чудех в какво ли съм се въвлякъл. Той като че ли разбра какво си мисля и потупа краката си.
— Автомобилна катастрофа — в гласа му нямаше неудобство или самосъжаление. — Има вероятност с времето да се възстановя донякъде, но дотогава не мога да се справям сам. През последната година използвах временни заместници, но нещата не вървяха добре. Нов човек всяка седмица — така не може да се работи! Скоро ще разберете, че хората тук не обичат промените.
Той се протегна към лулата и тютюна на бюрото.
— Мога ли да запаля?
— Можете ли?
— Добър отговор — разсмя се той. — Но не съм ви пациент. Запомнете го.
Замълча и поднесе клечката кибрит към лулата си.
— И така — продължи той, подръпвайки от нея, — за вас това ще е голяма промяна, след като сте работили в университет, нали така? Тук определено не е Лондон.
Той ме изгледа над лулата си. Чаках да започне да ме разпитва за предишната ми работа, но не го направи.
— Ако в последния момент у вас са се появили някакви съмнения, моля споделете ги сега.