— Гледай да не се набиваш на очи, Дейвид. Дори Скарсдейл да не настройва хората, те скоро ще започнат да се замерят с кал и да се сочат с пръст един друг. Стой далече.
— Сериозно ли говориш?
— Разбира се. Живея в селото доста по-отдавна от теб. Познавам милите ни приятели и съседи. Вече са започнали да точат ножове.
— Хайде, не мислиш ли, че малко прекаляваш?
— Прекалявам ли?
Наблюдаваше Скарсдейл, който, след като свърши с речта си, се обърна и тръгна към черквата. По-настоятелните журналисти се опитаха да го последват, но Рупърт Сътън разпери ръце и застана пред тях като огромна грамада плът, с която никой не изпитваше желание да се бори.
Хенри ме погледна многозначително.
— Ето такова държане кара хората да станат лоши. Манхам е забутано място, а забутаните места раждат задръстени умове. Може би съм по-черноглед, отколкото трябва, но въпреки това на твое място бих си пазил добре гърба.
Изгледа ме продължително, за да се увери, че съм разбрал думите му, а после погледна някъде зад мен.
— Здравейте. Познавате ли се?
Обърнах се и видях усмихната млада жена. Беше чернокоса и закръглена, бях я виждал из селото, но не я познавах. Отмести се малко настрани и тогава видях, че Джени е с нея. За разлика от приятелката си, тя съвсем не изглеждаше весела.
Джени хвърли многозначителен поглед, но младата жена не му обърна внимание и дойде при нас.
— Здравейте. Аз съм Тина.
— Приятно ми е да се запознаем, Тина.
Чудех се какво става. Джени се усмихна едва-едва. Изглеждаше объркана.
— Здрасти, Тина — обади се Хенри. — Как е майка ти?
— По-добре е, благодаря. Отокът почти е спаднал.
Обърна се към мен, очите й светеха.
— Благодаря ви, че снощи сте изпратили Джени до вкъщи. Живеем заедно. Хубаво е, че все още се намират кавалери.
— Няма за какво толкова да благодарите.
— Мислех си, че някой път трябва да ни дойдете на гости. Да пийнем нещо, да вечеряме или просто така.
Хвърлих поглед към Джени. Лицето й бе силно зачервено. Усетих, че и аз започвам да се изчервявам.
— Ами…
— Какво ще кажете за петък вечер?
— Тина, сигурна съм, че той… — обади се Джени, но приятелката й не разбра намека.
— Нали не сте зает тогава? Можем да се уговорим за друга вечер.
— Ами не, но…
— Чудесно! Ще се видим в осем часа.
Усмихна се още веднъж, хвана Джени под ръка и двете си тръгнаха.
— Какво беше това? — попита Хенри.
— Нямам представа.
Той очевидно се забавляваше.
— Наистина нямам — настоях аз.
— Ще ми разкажеш всичко в неделя, докато обядваме.
Усмивката изчезна от лицето му и отново ме погледна сериозно.
— Помни какво ти казах. Внимавай на кого се доверяваш. И си пази гърба.
С тези думи подкара инвалидния си стол и си тръгна.
10
Музиката се носеше през затъмнената стая, неверните тонове танцуваха покрай предметите, които висяха от ниския таван. Малката тъмна капка се движеше съвсем извън ритъма, следваше извитата линия и набираше инерция, докато накрая земното притегляне надделя и тя капна. Образува идеална сфера, докато летеше надолу, и когато тупна в земята, перфектната й форма изчезна завинаги.
Лин безмълвно наблюдаваше как кръвта се стичаше по ръката й, капеше от пръстите и се пръскаше на пода. Малката локва, която се бе образувала, непрекъснато се уголемяваше и вече бе започнала да се сгъстява и съсирва по краищата. Болката от прореза на ръката се сливаше с болките от всички останали порязани места. Кръвта от раните цапаше кожата й и оформяше абстрактна картина на жестокостта.
Тя се заклати нестабилно на краката си, докато фалшивата музика се проточи и замря. Беше благодарна, че най-после спря, облегна се на грубите камъни на стената и отново усети как въжето, вързано около глезена й, се впи в плътта й. Пръстите й бяха изранени от многобройните опити да го развърже, докато лежеше в тъмнината. Както и преди възелът оставаше здраво стегнат.
Първоначално отказваше да повярва в случващото се, чувстваше се предадена. По-късно започна да се примирява със съдбата си. Съзнаваше, че няма милост за нея в тази тъмна стая. Никой нямаше да я пожали. Въпреки това трябваше да пробва. Опита се да извърне поглед от ярката светлина, насочена към нея, и да се взре в сенките, където похитителят й седеше и я наблюдаваше.