Усмихнах се на Марина печално.
— Изглежда ще работим до късно.
Но не ни отне толкова време. Тялото на кучето бе значително по-малко и това много улесни нещата. Направихме необходимите рентгенови снимки и оставихме трупа да ври в детергентите. Когато на другия ден пристигнех в лабораторията, оставаше ми само да огледам скелета. Силно ми въздейства мисълта, че останките на Сали и кучето й лежаха в една и съща стая, но не съм сигурен дали изпитах утеха или скръб.
Наблюдавах как лъчите на залязващото слънце пронизват повърхността на Манхам Уотър, сякаш езерото гореше. Движех се по лъкатушещия път и вече наближавах селото. Замижах и сложих слънчевите си очила. За миг рамката на очилата препречи погледа ми и в следващия момент видях, че някой върви покрай пътя срещу мен. Изненадах се, че жената е толкова близо, но слънцето ме заслепяваше. Почти я бях подминал и тогава я разпознах. Спрях и дадох на заден ход, докато се изравних с нея.
— Да те закарам ли вкъщи?
Линда Йейтс огледа пустия път, като че ли обмисляше отговора си.
— Не сме в една посока.
— Няма значение. Съвсем наблизо е. Качвай се.
Пресегнах се и отворих вратата. Тя все още се колебаеше, затова я подканих:
— Не се отклонявам много. И без това исках да мина да видя как е Сам.
Като чу името на сина си, най-после се реши и влезе в колата. Спомням си, че тогава ми направи впечатление, че стои притисната до вратата, но не се замислих много.
— Как е той?
— По-добре.
— Тръгна ли на училище?
Тя сви рамена.
— Няма смисъл. Утре свършват.
Така беше. Бях загубил представа за времето, забравих, че започваше лятната ваканция.
— А Нийл как е?
За първи път по устните й премина лека усмивка, но не беше весела.
— А, добре е. Същият като баща си е.
Усетих, че има някакви семейни недоразумения, в които не исках да навлизам.
— На работа ли беше? — попитах отново.
Знам, че понякога ходеше да чисти в магазина в селото.
— Трябваха ни някои неща от супермаркета.
За да докаже думите си, посочи найлоновата торба, която носеше.
— Не е ли малко късно за пазар?
Погледна ме. Вече ми беше съвсем ясно, че нещо я тревожи.
— Някой трябва да напазарува.
— Не може ли… — помъчих се да се сетя как се казва мъжът й. — Не можеше ли Гари да те закара?
Тя сви рамене. Очевидно такъв вариант нямаше.
— Май не е много подходящо точно сега да се прибираш сама вкъщи.
Отново ми хвърли бърз, тревожен поглед. Още по-силно се притисна до вратата.
— Наред ли е всичко? — вече ми беше ясно, че не е.
— Да, наред е.
— Виждаш ми се разтревожена.
— Ами… ще се радвам да се прибера в къщи. Това е.
Стискаше ръба на отворения прозорец. Беше готова всеки момент да се хвърли навън.
— Хайде, Линда, кажи какво има?
— Нищо — отговорът й дойде незабавно.
Сега вече, макар и със закъснение, разбрах какъв е проблемът. Страхуваше се. От мен.
— Ако предпочиташ да спра и да си отидеш пеша, само ми кажи — започнах внимателно.
По погледа й разбрах, че съм прав. Като се замислих, ми стана ясно с какво нежелание се бе качила в колата. За Бога, та аз не бях непознат. С пристигането си станах техен семеен лекар. Бях лекувал Сам от заушки и шарка, грижех се за Нийл, когато си счупи ръката. Само преди няколко дни седях в кухнята й. Беше в деня, когато синовете й бяха направили онова ужасяващо откритие, с което започна цялата история. Какво, по дяволите, ставаше?
След миг тя поклати глава.
— Не. Всичко е наред.
Напрежението започваше да я напуска.
— Не те обвинявам, че си предпазлива. Мислех си, че ти правя услуга.
— Така е. Само…
— Продължавай.
— Нищо. Само приказки.
До този момент смятах, че реакцията й е в резултат на безпокойство, на недоверие към всички поради това, което се случваше в селото. Сега самият аз се разтревожих, защото разбирах, че нещата са по-дълбоки.
— Какви приказки?
— Носи се някакъв слух… Че са те арестували.
Не знаех какво да очаквам, но определено не беше това.
— Съжалявам — извини се тя, като че ли очакваше да я обвиня. — Само празни приказки.