— Никога не съм си представяла, че човек като теб може да се занимава с такива работи.
— Просто ми беше любопитно.
Погледна ме, сякаш ме преценяваше. Погледът й беше пронизващ. Започнах да се чувствам неудобно. Поклати бързо глава.
— Не.
После изрече нещо толкова тихо, че едва го чух.
Искаше ми се да я попитам още нещо, но в този момент вратата се отвори. Гари Йейтс ме погледна подозрително.
— Мислех, че си си отишъл.
— Тръгвам си.
Отиде до поръждавелия хладилник и го отвори. На вратата, килнат на една страна, бе залепен магнит във формата на усмихнат крокодил. На него пишеше: „Започни деня с усмивка.“ Извади една бира и я отвори. Отпи и се оригна, все едно ме нямаше.
— Довиждане — обърнах се към Линда.
Тя нервно кимна. Докато отивах към колата си, съпругът й ме наблюдаваше през прозореца. Подкарах към селото, а мисълта ми бе заета с думите на Линда Йейтс. След като каза, че не е сънувала Лин Меткаф, тя добави още нещо. Само две думи, които едва успях да доловя.
Все още.
Колкото и нелепи да бяха слуховете по мой адрес, не можех да не им обърна внимание. По-добре беше да им се противопоставя открито, отколкото да оставя клюкарите да говорят каквото им хрумне. Но когато се отправих към „Агнето“, бях обзет от мрачно предчувствие. Гирляндите по Паметника на мъченицата бяха повехнали и цветята имаха вид на умрели. Дано не е поличба. Така си помислих, когато преминах покрай полицейската каравана, паркирана на площада. Двама отегчени полицаи седяха пред нея на вечерното слънце. Изгледаха ме с безразличие. Паркирах пред кръчмата, поех дълбоко въздух и отворих вратата.
Влязох и първоначално си помислих, че Линда Йейтс преувеличава. Хората ме погледнаха и както обикновено ми кимнаха и ме поздравиха. Може би изглеждаха малко потиснати, но в това нямаше нищо чудно. Щеше да мине известно време, преди да започнат отново да се смеят и да се шегуват.
Отидох до бара и си поръчах бира. Бен Андерс стоеше в ъгъла и говореше по мобилния си телефон. Вдигна ръка за поздрав и продължи да разговаря. Докато наливаше бирата ми, Джак замислено наблюдаваше как златистата течност изпълва чашата. Помислих си с облекчение, че предупреждението на Хенри от предишната вечер е напълно неуместно. Та хората ме познаваха.
В този момент някой на бара се прокашля:
— Извън селото ли ходи?
Беше Карл Бренер. Обърнах се към него и усетих, че всички наоколо са се умълчали. Разбрах, че в крайна сметка Хенри е бил прав.
— Чух, че не се задържаш тук напоследък — продължи Бренер.
Лицето му бе пожълтяло, клепачите — натежали. Изглежда бе пийнал доста.
— Да, нямаше ме известно време.
— Защо така?
— Трябваше да свърша някои неща.
Колкото и да ми се искаше да сложа край на слуховете, нямаше да се оставя някой да ме тормози. От друга страна, не исках да давам още материал за клюки.
— Друго подочух аз — очите му горяха от гняв, можеше да избухне всеки момент. — Чух, че си бил с полицаите.
Кръчмата съвсем утихна.
— Точно така.
— И какво искаха от теб?
— Просто съвет.
— Съвет ли? — не можа да повярва. — За какво?
— Попитай тях.
— Тебе питам.
Гневът му явно беше насочен към мен. Отместих поглед от него и се огледах наоколо. Някои бяха свели погледи към чашите си. Други бяха вперили очи в мен. Все още не ме обвиняваха открито, но изчакваха.
— Ако някой има нещо да ми каже, да го направи — казах колкото е възможно по-спокойно.
Гледах ги в очите, докато един след друг всички сведоха погледа.
— Щом никой не ще, тогава аз ще ти кажа — Карл Бренер се изправи на крака.
Изгледа ме злобно, допи чашата си и я стовари на масата.
— Ти си…
— Внимавай какво говориш.
Бен Андерс бе застанал до мен. Зарадвах се да го видя не само заради физическата му сила. В момента имах нужда от подкрепа.
— Не се намесвай — предупреди го Бренер.
— Защо да не се намесвам? Искам да ти попреча да кажеш нещо, за което утре ще съжаляваш.
— Няма да съжалявам.
— Хубаво. Как е Скот?
Въпросът накара Бренер да поизтрезнее.
— Какво?
— Брат ти, Скот. Как е кракът му? Този, дето доктор Хънтър спаси миналата вечер.
Бренер се размърда, гледаше мрачно, но яростта му бе поотминала.
— Добре е.
— Добре, че нашият доктор не ни взема пари, като ни преглежда извън работното си време — заговори Бен дружелюбно и огледа всички наоколо. — Май на всички тук ни се е случвало да го търсим по всяко време.