Изчака другите да осмислят думите му, после плесна с ръце и се обърна към бара.
— Хайде, Джак, като се освободиш, налей ми още едно.
Все едно някой изведнъж бе отворил прозореца и чистият въздух бе нахлул вътре. Атмосферата се разведри, хората се размърдаха и разприказваха отново. Някои изглеждаха засрамени. Усетих, че по гърба ми се стича пот. Не беше поради топлината или задухът в бара.
— Ще пиеш ли едно уиски? — попита Бен. — Като те гледам, май имаш нужда.
— Не, благодаря. Искам аз да те почерпя.
— Няма нужда.
— Това е най-малкото, което мога да направя за тебе тази вечер.
— Остави, Трябваше да им припомня някой неща на тия копелета — погледна към Бренер, който унило зяпаше празната си чаша. — Някой трябва да вкара тоя мошеник в пътя. Убеден съм, че обикаля гнездата в резервата й бракониерства. Посяга и на застрашените видове. Обикновено щом яйцата се излюпят, птичетата вече са извън опасност. Но напоследък изчезват и възрастни екземпляри. Блатари и Чапли. Още не съм го хванал, но като го пипна…
Джак му подаде бирата и Бен се усмихна. Отпи голяма глътка и въздъхна одобрително.
— Това е друга работа. Та, какво прави ти тия дни? — погледна ме косо. — Не питам от любопитство. Очевидно има някаква причина да отсъстваш.
Поколебах се. Заслужаваше да му дам някакво обяснение. Разказах му накратко, без да навлизам в подробности.
— Господи! — възкликна той.
— Нали разбираш защо досега не исках да говоря за това?
— Не мислиш ли, че е по-добре да разкажеш на хората. Престани да криеш от тях.
— Не искам.
— Ако искаш, аз мога да поразкажа тук-там с какво се занимаваш.
Разбрах какво има предвид. Въпреки това не ми стана приятно. Никога преди не говорех за работата си, а старите навици са упорити. Може би просто се инатях, но смятах, че мъртвите имат не по-малко права от живите. Ако хората в селото разберяха с какво съм се занимавал преди, нездравото им любопитство нямаше да има край. А и не знам как щяха да приемат твърде странните занимания на семейния си лекар. Добре осъзнавах, че в очите на другите тези два аспекта на работата ми са несъвместими.
— Моля те, недей — реших аз.
— Както искаш. Но да знаеш, че хората ще говорят.
Знаех, че е така, и въпреки всичко ми стана неприятно.
— Страхуват се. Знаят, че убиецът е някой от селото. И все пак им се ще да не е местен човек.
— Но аз съм си местен. Живея тук от три години.
Това прозвуча неискрено още в момента, в който го изрекох. Живеех и работех в Манхам, но не бях един от тях. Току-що ми го доказаха.
— Няма никакво значение, Можеш да живееш тук и трийсет години и пак да си останеш гражданин. И когато положението стане напечено, хората те гледат и вярват, че си „чужд човек“.
— В такъв случай, каквото и да им кажа, няма значение, нали така? Освен това не мога да си представя, че всички са такива.
— Не, не всички. Но има достатъчно. — Лицето му придоби сериозно изражение. — Да се надяваме, че скоро ще хванат копелето.
Не останах още дълго. Знаех, че бирата е прясна и качествена, но на мен ми се струваше кисела и безвкусна. Като си помислех за случилото се, сякаш изпадах във вцепенение. Това са моментите, когато болката от раната все още не те е сграбчила. Исках да съм си вкъщи, когато моментът настъпи.
Тръгнах си от кръчмата и видях, че Скарсдейл тъкмо излиза от черквата. Може би си въобразявах, но ми се стори, че е станал някак по-висок. Беше единственият, на когото събитията, сполетели селото, се отразяваха добре. Само да ни връхлетят нещастия и страхове и свещеникът става най-важната личност. Засрамих се в момента, в който си го помислих. И той като мен просто си вършеше работата. Не го харесвах, но не биваше да си мисля така. Бог ми е свидетел, за една вечер се бях сблъскал с достатъчно предразсъдъци.
Когато наближих, вдигнах ръка за поздрав. Беше проява на гузна съвест. Свещеникът ме изгледа право в очите и за миг реших, че няма да благоволи да ми отговори. В този момент той кимна отсечено с глава.
Не можех да се отърва от чувството, че е прочел мислите ми.
12
До петък представителите на пресата бяха започнали да се разотиват. Нямаше развитие на събитията и журналистите загубиха и без това слабия си интерес към Манхам. Щяха да се върнат, ако се случеше нещо ново. Дотогава имената на Сали Палмър и Лин Меткаф щяха да се споменават все по-рядко в новинарските емисии и вестникарските колони. Накрая съвсем щяха да изчезнат и обществото щеше да ги забрави.