Карах към лабораторията онази сутрин и мислите ми съвсем не бяха заети с все по-незначителното присъствие на пресата. Срам ме е да си призная, но не мислех и за двете жертви. Дори временно бях забравил за шока, в който изпаднах, когато разбрах, че хората в селото ме подозират в убийство. Не, глождеше ме мисълта за нещо много по-банално.
Щях да вечерям в къщата на Джени Хамънд тази вечер.
Казвах си, че не е кой знае какво. Че тя, или по-скоро приятелката й Тина, просто се държат любезно с мен. Когато живеех в Лондон, поканите за вечеря бяха само форма на учтивост. Отправяхме и приемахме покани, без да се замислим. Казвах си, че случаят сега е съвсем същият.
Това не ми помагаше.
Не се намирах в Лондон. Социалният ми живот се свеждаше до скучни разговори с пациентите или изпиването на една бира в кръчмата. А и за какво щяхме да си говорим? В момента в селото се обсъждаше една-единствена тема и тя надали беше подходяща за разговор на масата между хора, които едва се познават. Особено ако бяха чули слуховете по мой адрес. Щеше ми се да бях съобразил и да бях отказал поканата. Мислех си дори дали да не се обадя и да се извиня, че няма да отида.
Не се обадих, колкото и да ме безпокоеше мисълта за вечерята. Това само по себе си също беше обезпокоително. Съзнавах причината за безпокойството си и това ме правеше нервен. Мисълта, че ще видя Джени отново, пораждаше в мен емоции, които смятах за забравени. Сред тях беше и чувството за вина.
Все едно се канех да изневеря.
Разбира се, съзнавах колко нелепо е това. Просто отивах на вечеря. Съзнавах, че вече няма на кого да изневерявам, след като в онзи следобед преди четири години един пиян бизнесмен беше загубил контрол над беемвето си.
Но това нямаше значение.
Ето защо не бях много съсредоточен, когато паркирах колата си. Взех асансьора до лабораторията. Отворих стоманената врата на моргата и се опитах да събера мислите си. Марина вече беше там. Още не бях затворил вратата, когато тя каза:
— Резултатите дойдоха.
Макензи прочете доклада ми и се намръщи.
— Сигурен ли си?
— Съвсем. Изследванията потвърждават, че Сали Палмър е била убита девет дни преди да намерим тялото й.
Бяхме в малкия кабинет до лабораторията. Предложих му да изпратя резултатите по имейла, но Макензи каза, че предпочита да дойде.
— Колко достоверни са тези резултати? — попита той.
— Точността на анализа на аминокиселините е плюс-минус дванайсет часа. Това е най-точният резултат, които можем да получим. Не мога да определя часа, в който е била убита, но мога да ти кажа, че е станало между петък по обяд и събота.
— Не може ли да се стесни интервалът?
Въздържах се да не отговоря грубо. Цяла сутрин бях работил над уравненията, с които се определя часът на смъртта. Беше доста сложно — търсех зависимостта между лабораторните резултати, средната температура и другите климатични величини за периода, в който тялото на Сали Палмър е било навън. Най-големите загадки на живота бяха сведени до проста математическа формула.
— Съжалявам. Но като взема предвид всичко — ларвите и прочее, най-вероятно убийството е било извършено в средата на този интервал.
— Искаш да кажеш в петък в полунощ. За последен път е била забелязана три дни по-рано на празненството. — Изводът, който се налагаше от само себе си, накара Макензи да се намръщи. — Няма ли начин да ни дадеш такива данни и за кучето?
— Биохимичните процеси в организма на кучето са различни от тези при човека. Мога да направя същите изследвания, но това няма да ни помогне.
— По дяволите — измърмори той. — Въпреки това смяташ, че кучето е било убито по-рано.
Свих рамене. Бях стигнал до този извод въз основа на състоянието на трупа и наличието на насекоми около него. Липсваха ми обаче научни доказателства.
— Сигурен съм в това, но както ти казах преди малко, животинският организъм е различен от човешкия. Все пак мисля, че е било убито поне два-три дни по-рано.
Макензи стисна устни. Знаех какво си мислеше. Днес беше третият ден, откакто Лин Меткаф беше изчезнала. Ако убиецът следваше същия модел на поведение и я държеше затворена някъде, вече навлизахме в заключителната фаза на играта. Какъвто и да беше извратеният му график, времето й вече изтичаше.