Освен ако не успееха да я открият.
— Имаме резултати от анализа на веществото, което открих по един от нарезите върху прешлена на Сали Палмър — осведомих Макензи и погледнах записките си. — Въглеводород е. Доста сложен — около осемдесет процента въглерод, десет процента водород, малки количества сяра, кислород, азот и следи от метали.
— Какво значи това?
— Битум. Обикновен или градинарски битум. Може да се купи във всяка железария или магазин „Направи си сам“.
— Това ограничава полето на търсене.
Нещо проблесна в съзнанието ми — връзка, породена от нещо току-що казано. Опитах се да я възстановя, но ми се изплъзна.
— Нещо друго? — попита Макензи и недооформената мисъл напълно избяга от съзнанието ми.
— Няма друго. Трябва да изследвам следите от ножа върху гръбнака на кучето. Ако имаме късмет, ще се окаже, че е използван същият нож. С това работата ми приключва.
Макензи ме погледна така, сякаш бе очаквал този отговор, но надеждите му са били по-големи.
— А при теб има ли някакво развитие? — попитах аз.
Лицето му помръкна. Отговорът беше ясен.
— Работим по няколко версии — рече сковано.
Замълчах. След малко въздъхна и се разприказва:
— Нямаме заподозрян, нямаме свидетели, нямаме мотив. Така че краткият отговор е „няма“. Разпитвахме хората от врата на врата — нищо не излезе. Започнахме отново да претърсваме околностите, но го правим бавно, защото трябва първо да проверяваме за капани. Невъзможно е да се покрие такъв огромен район. Половината е някакво отвратително блато, а само Господ знае какви гори и канали има.
Поклати глава. Отново го обземаше отчаяние.
— Ако реши да скрие добре трупа й, никога няма да го намерим.
— Значи мислиш, че е мъртва.
Погледна ме измъчено.
— Участвал си в достатъчно полицейски разследвания. Колко често откриват жертвата жива?
— Случва се.
— Да, случва се — съгласи се той. — Хората и на лотария печелят. Честно казано, това е по-вероятно, отколкото да открием Лин Меткаф жива. Никой нищо не е видял, никой нищо не знае. Криминалистите не намериха веществени доказателства нито в къщата на Сали Палмър, нито там, където открихме трупа й. Нищо не излезе и когато проверихме криминалните досиета и списъка на извършителите на сексуални престъпления. Достигнахме единствено до заключението, че престъпникът е физически твърде силен, познава добре гората и умее да ловува.
— Не ви помага много, нали?
— Не ни помага — усмихна се той кисело. — Щеше да ни помогне, ако това се беше случило в някой град, но в село като Манхам ловуването е начин на живот. Хората дори не му обръщат внимание. Който и да е извършителят, засега успява да остане в сянка.
— А какво става с психологическия профил?
— И там имаме същия проблем. Нямаме достатъчно факти. Профилът, който психолозите можаха да изградят, е толкова неясен, че от него няма никаква полза. Имаме работа с човек, който добре се ориентира сред природата, в добра физическа форма е и е сравнително интелигентен. В същото време е толкова дързък и невнимателен, че захвърля тялото на Сали Палмър така, че да бъде открито. Такива са поне половината мъже в селото. Като включим и околните села, вече имаме около двеста-триста потенциални извършители.
Беше потиснат. Не можех да го обвиня. Не бях експерт, но от опит знаех, че повечето серийни убийци бяха заловени или случайно, или защото бяха допуснали някаква изключително груба грешка. Те са като хамелеони. На пръв поглед са обикновени членове на обществото, които не се различават от останалите. Когато най-накрая биват разобличени, в първия момент приятелите и съседите им не могат да повярват. После, когато се замислят, околните се сещат колко странни и зловещи са им се стрували. Няма значение какви ужасни жестокости са извършили. Най-шокиращото в тези истински чудовища е, че изглеждат съвсем като нормални хора.
— Също като мен и теб.
Макензи почеса бенката на врата си. Видя, че го забелязах, и спря.
— Има нещо, което може да се окаже важно — гласът му прозвуча неестествено безразличен. — Един от свидетелите, който е разговарял със Сали Палмър по време на празненството, твърди, че била разтревожена, защото някой бил оставил пред вратата й умряла белка. Според нея това било отвратителна шега.
Помислих си за лебедовите крила върху тялото на Сали и за патицата, завързана за камъка сутринта, когато Лин Меткаф изчезна.