— Никакви! — отвърнах.
— Така трябва да бъде — кимна той доволно. — Засега ще отседнете тук. Ще помоля Джанис да ви покаже стаята ви. Ще поговорим повече на вечеря. Ще започнете работа утре. Кабинетът отваря в девет.
— Може ли да ви попитам нещо?
Той вдигна вежди и зачака.
— Защо ме наехте?
Това ме тревожеше. Не до такава степен, че да отхвърля предложението за работа, но все пак ме глождеше.
— Изглеждахте подходящ. С добра квалификация, чудесни отзиви и сте готов да дойдете да работите тук, в тази пустош, за мизерната заплата, която предлагам.
— Очаквах, че първо ще ме извикате за интервю.
Той махна с ръката си, с която държеше лулата, и целият потъна в дим.
— Интервютата отнемат време. Търсех човек, който може да започне веднага. Освен това вярвам на преценката си.
В гласа му звучеше сигурност, която ми подейства успокоително. Много по-късно, когато вече нямаше съмнение дали ще остана на работа, той през смях ми призна, докато си пиехме малцовото уиски, че съм бил единственият кандидат.
Но в онзи момент не ми мина през ум, че това е правилният отговор.
— Казах ви, че нямам много опит като общопрактикуващ лекар. Как може да сте сигурен, че ще се справя?
— А вие ще се справите ли?
Отне ми време да отговоря. Всъщност за първи път се замислих по въпроса. Бях пристигнал тук, без много да разсъждавам. За мен това беше бягство от обстоятелства и хора, чието присъствие ми причиняваше болка. Отново се замислих как ли изглеждам. Пристигнал ден по-рано, и то вир-вода. Дори не се е сетил да се скрие от дъжда.
— Ще се справя — отвърнах аз.
— Ами добре тогава — макар че отговори рязко, в гласа му се долавяше смях. — Освен това работата е временна. И ще ви наглеждам.
Натисна някакво копче на бюрото си. Някъде далече в къщата прозвуча звънец.
— Ако пациентите ни позволят, обикновено вечеряме около осем. Може да си починете до тогава. Донесохте ли багажа със себе си, или ще пристигне по-късно?
— Донесох го със себе си. Оставих го при съпругата ви.
Той ме погледна стреснато, след това се усмихна малко смутено.
— Джанис се грижи за къщата. Аз съм вдовец.
Усетих, че в стаята е станало задушно. Кимнах.
— Аз също.
Така станах лекар в Манхам. Сега, три години по-късно, бях един от първите, който разбра какво са намерили братята Йейтс във Фарнам Ууд. Разбира се, никой не знаеше чий е трупът, поне в онзи момент. Като се има предвид състоянието му, момчетата не можеха да кажат дори дали е на мъж или на жена. Когато се озоваха в познатата обстановка на дома си, те дори не бяха сигурни дали тялото е било голо или облечено. В един момент Сам неочаквано каза, че е имало крила, после се почувства несигурен и замълча, а Нийл гледаше безучастно. Каквото и да бяха видели, то толкова ги бе изумило, че не знаеха с какво да го сравнят и сега паметта им отказваше да го възстанови. Бяха сигурни само, че е труп на човек. Описанието на огромното количество ларви подсказваше, че по тялото е имало рани, но ми беше ясно колко лесно може да се заблуди човек при вида на смъртта. Нямах причина да предполагам нещо по-лошо.
Поне тогава.
Поведението на майката изглеждаше още по-странно. Линда Йейтс седеше в скромната си всекидневна, прегърнала по-малкия си син, който се беше сгушил в нея, и унило гледаше яркия екран на телевизора. Бащата беше фермер и още не се беше прибрал от работа. Тя ме извика, след като момчетата се бяха върнали в къщи задъхани и на ръба на истерията. Въпреки че беше неделя следобед, в малко и усамотено място като Манхам лекарят винаги е на разположение.
Все още очаквахме полицията да дойде. Те очевидно не бързаха, но аз се чувствах длъжен да остана. Бях дал на Сам успокоително, което беше толкова слабо, че по-скоро имаше плацебо ефект. Изслушах неохотно историята, която по-големият брат ми разказа. Опитвах се да не обръщам внимание. Много добре знаех какво са видели.
Беше нещо, за което не исках да си спомням.
Прозорецът на всекидневната бе широко отворен, но през него не влизаше прохладен ветрец. Яркото следобедно слънце правеше навън всичко ослепително бяло.
— Сали Палмър е — каза изведнъж Линда Йейтс.
Погледнах я учудено. Сали Палмър живееше сама в малка ферма на края на селото. Тя беше привлекателна жена към трийсетте. Беше се преместила да живее в Манхам няколко години преди мен, след като бе наследила фермата от чичо си. Все още гледаше няколко кози и тъй като родът й беше от селото, хората не я смятаха за чужда. Със сигурност им беше по-близка, отколкото им бях аз, дори и сега. Но фактът, че беше писателка, я отделяше от останалите и караше съседите й да се отнасят към нея с нещо средно между възхищение и подозрение. Не бях чул някой да я е издирвал.