Тина побутна още веднъж месото и се обърна към мен:
— Ти като лекар какво мислиш? Да рискуваме ли да се отровим с течността за разпалване на скара, или да умрем от глад?
— Направи компромис — предложих аз. — Свали месото от скарата и налей малко от течността. Така няма да поеме от миризмата и да се развали вкусът му.
— Добре, обичам практичните мъже — каза Тина и взе една кърпа, за да свали мрежата от скарата.
Отпих от бирата. Не бях жаден, но трябваше да си намеря занимание. Предложението ми за помощ беше отхвърлено, което не беше толкова лошо, като се имат предвид готварските ми умения. Но в момента нямаше какво да правя и това ме изнервяше. Джени изглеждаше също толкова притеснена. Стоеше до бялата маса и подреждаше хляба и салатите по-дълго, отколкото беше необходимо. Изглеждаше слаба и загоряла от слънцето. Беше облечена с бял потник и къси дънкови панталони. Поздравихме се, когато пристигнах, и след това почти не си бяхме проговорили. Всъщност, ако не беше Тина, надали щяхме изобщо да си кажем нещо.
За щастие тя беше приказлива и не оставяше разговорът да бъде прекъсван от неудобни паузи. Бърбореше почти непрекъснато. От време на време спираше монолога си, за да ми нареди да сложа подправки на салатата, да донеса кухненските салфетки и да ги сгъна на две или да отворя по една бира за трима ни.
Очевидно щяхме да сме само тримата. Чудех се дали да се чувствам облекчен, че няма да се наложи да се срещам с други хора, или да съжалявам, че няма да мога да се изгубя сред множество.
Тина напръска обилно скарата с течност за разпалване.
— По дяволите! — изруга тя и отскочи назад, когато лумнаха пламъци.
— Казах ти да не слагаш повече — засмя се Джени.
— Не съм виновна. Изля се повече, отколкото трябваше.
Всичко се обви в пушек.
— Вече е достатъчно топла — изкоментирах, когато горещината от скарата ни накара да се отдръпнем.
Тина ме тупна по рамото.
— Я донеси още по една бира.
— Може би първо трябва да преместим храната — предложих аз.
Бялата маса с непокритата храна върху нея беше обхваната от пушека.
— Мамка му! — Тина се спусна към облака дим и се захвана да мести чиниите.
— По-лесно ще е да преместим цялата маса — казах и започнах да дърпам масата.
— Помогни ми, Джен, ръцете ми са заети — извика Тина, а в ръката си държеше купа с макарони.
Джени не отговори, погледна я накриво и хвана масата срещу мен. Заедно, като ту я влачехме, ту я носехме, успяхме да я изместим далече от дима. Оставихме я на земята и краката откъм страната на Джени поддадоха. Масата се наклони, а чашите и чиниите се запързаляха към ръба.
— Внимавайте! — изкрещя Тина.
Спуснах се и успях да я задържа, преди нещо да е изпаднало. Поех тежестта. Ръката ми беше точно срещу ръката на Джени.
— Държа я. Можеш да пуснеш.
Джени се опита да остави масата на земята, но тя веднага се разклати.
— Мислех, че си я оправила — обърна се тя към Тина, която се беше притекла на помощ.
— Оправих я. Напъхах хартия, за да не се клатят краката.
— Хартия? Трябваше да я зачукаш здраво.
— Май не само тя се нуждае от чукане.
— Тина! — Джени се изчерви, но се опитваше да сдържи смеха си.
— Внимавай, гледай масата! — предупреди я Тина, когато масата отново се заклати.
— Не стой така, иди да донесеш чук или нещо подобно!
Тина бързо влезе през мънистената завеса, която висеше пред кухненската врата. Ние останахме навън да крепим масата и се усмихвахме смутено един на друг. Но ледът между нас вече се беше разчупил.
— Надявам се, не съжаляваш, че дойде — каза Джени.
— Не, все пак е първото ми посещение.
— Да, не навсякъде е така изискано.
— Да, така е.
Сведе поглед надолу.
— Ъъъ… не знам как да ти го кажа, но мисля, че се подмокряш.
Погледнах надолу и видях, че една бутилка е паднала, бирата се разливаше и попиваше в джинсите ми точно на чатала. Опитах се да се отдръпна, но тогава бирата започна да тече върху краката ми.
— Господи, просто не е за вярване — промълви Джени.
И двамата се засмяхме. В това време Тина се върна с чука.
— Какво ви става на вас двамата? — попита тя и в този момент забеляза мокрото петно върху панталона ми. — Да дойда след малко, ако трябва.