— Как разбра това?
— Джинсите и фланелката са направени от памук. Необходими са им около пет години, за да изгният. Виждаш, че почти напълно са изчезнали.
— Нещо друго?
— Мога ли да разгледам по-отблизо?
— Разбира се, заповядай.
Екипът от криминалисти беше различен от онзи, който работеше на мястото, където беше открита Сали Палмър. Хвърлиха ми един поглед, когато клекнах на ръба на изкопа, но продължиха без коментар. Вече беше късно, а ги чакаше още много работа.
— Има ли следи от насилие? — попитах един от тях.
— Има доста сериозни наранявания по черепа, но още не сме го разкрили докрай.
Посочи горната дясна част на черепа, която все още не беше напълно извадена от пръстта. Но пукнатините, които започваха от един хлътнал участък, се виждаха добре.
— Най-вероятно раната е от тъп предмет, а не от остър или огнестрелно оръжие — заключих аз, след като я огледах. — Ти как мислиш?
Той кимна. За разлика от колегите му, с които се бях срещнал преди няколко дни, нямаше нищо против моята намеса.
— Така изглежда. Но не мога да го твърдя със сигурност, докато не проверим дали вътре в черепа не се търкаля някой куршум.
Нараняване по черепа, причинено от изстрел или от нещо остро, като например нож, причинява травма, различна от тази, нанесена с тъп предмет. Не беше трудно да се разпознае какво оръжие е било използвано. Засега всички признаци, особено вдлъбнатината в черепа, ни насочваха към удар с тъп предмет. Въпреки всичко трябваше да сме предпазливи в заключенията си.
— Смяташ ли, че раната в главата е причинила смъртта? — попита Макензи.
— Твърде вероятно — отвърнах аз. — По всичко личи, че е била смъртоносна, освен ако не е била нанесена, след като човекът е починал. Но е много рано да се определи това.
— Какво друго можеш да ми кажеш? — попита той недоволно.
— Трупът е на мъж. Вероятно бял, около двайсетгодишен.
— Наистина ли? — Той се загледа в останките в гроба.
— Погледни черепа. Формата на челюстта е различна при мъжете и при жените. При мъжете е по-силно издадена напред. Погледни тук, където е било ухото. Виждаш ли как тази кост изпъква напред? Това е ябълчната дъга. При мъжа винаги е по-голяма, отколкото при жената. Що се отнася до расата, костите на носа показват, че е от европейски, а не от африкански произход. Струва ми се, че би могъл да бъде азиатец, но пък черепът има изразена ромбовидна форма, така че по-скоро не е. Възраст… — свих рамене. — Отново на този етап е само предположение. Но доколкото мога да видя, прешлените не са износени. Виждаш ли ребрата тук?
Посочих мястото, където тъпите краища на костта се подаваха изпод остатъците на фланелката.
— Колкото по-възрастен е човек, толкова по-неравни и възлести стават окончанията на костите. Тук ръбовете са доста остри, следователно става въпрос за млад човек.
Макензи затвори очи и потърка носа си.
— Прекрасно. Точно това ни трябваше — труп, който няма нищо общо с предишното убийство. — Рязко вдигна поглед към мен. — Има ли следи дали гърлото му е било прерязано?
— Не виждам такива.
Вече бях огледал шийните прешлени, за да видя дали има белези по тях.
— Трупът е престоял дълго време в земята. Трябва да се извърши обстоен оглед, за да може да се определи. Но на пръв поглед няма нищо.
— И на това съм благодарен — измърмори Макензи.
Съчувствах му. Трудно можеше да се каже кое би усложнило ситуацията повече — разследване на ново убийство или наличието на доказателства, че убиецът е действал от дълго време.
Но, слава Богу, това не бе мой проблем. Станах и изтупах мръсотията от ръцете си.
— Тръгвам си, ако не съм ви необходим повече тук.
— Можеш ли утре да отидеш в лабораторията? Искам да кажа днес, по-късно — поправи се Макензи.
— Защо?
Искрено се удиви на въпроса ми.
— За да го огледаш по-добре. Докъм десет часа трябва да сме приключили тук. Тялото ще бъде при теб към обяд.
— Защо приемаш за даденост, че ще участвам в това?
— Няма ли?
Беше мой ред да се изненадам. Не толкова на въпроса му, а на това, че очевидно вече ме бе преценил добре.
— Добре, ще участвам — трябваше да приема неизбежното. — Ще бъда там около дванайсет.
Събудих се в кухнята, бях объркан и измръзнал. Пред мен зееше отворената врата към задния двор. Първите проблясъци по небето вече се виждаха. Споменът от съня ми беше като жив в съзнанието ми. Гласовете на Кара и Алис и присъствието им бяха толкова реални, все едно току-що бях говорил с тях. Тази нощ бях по-объркан от когато и да било. Усещах, че Кара иска да ме предупреди за нещо, но аз не исках да я слушам. Страхувах се от това, което можеше да ми каже. Потреперих. Нямах спомен как съм слязъл долу или какво ме бе накарало да отворя вратата. Понечих да я затворя, но се спрях. Мъглата се стелеше по полята и те приличаха на море. Над него като скала се подаваше тъмната непрогледна гора. Загледах се в нея и усетих, че ме обзема лошо предчувствие.