Не можем да видим гората заради дърветата. Изразът се появи в главата ми без всякаква причина. За момент ми се стори, че носи някакво дълбоко значение. Опитах се да го разбера, но ми убягна. Стоях замислен, когато нещо докосна врата ми.
Стреснах си и се обърнах. Пред мен беше празната кухня. Вятърът, казах си аз, макар че утрото беше тихо и спокойно и нищо наоколо не помръдваше. Затворих вратата, опитах се да се отърся от безпокойството си. Когато се върнах в леглото си, за да дочакам утрото, все още чувствах допира на пръстите, които нежно бяха погалили кожата ми.
На сутринта имах доста време за убиване, преди да отида в лабораторията. Нямах какво да правя, затова бавно поех към Хенри. Както в повечето съботи, закусвахме заедно. Заварих го вече станал и в добро настроение. Докато пържеше яйцата и бекона, весело ме разпитваше как е минала предишната вечер. Трябваше да се замисля, за да се сетя, че имаше предвид партито при Джени, а не разкопаването на трупа в гората. Новината още не се бе разчула и не ми се мислеше как хората щяха да реагират, като разберат. И без това Манхам трудно приемаше последните събития. Аз самият се чувствах твърде разстроен от съня си и не ми се говореше за случилото се през нощта.
Затова не споменах, че е открит втори труп. Доброто настроение на Хенри ме зарази и когато си тръгнах, вече се чувствах значително по-добре. Докато се прибирах вкъщи, за да взема колата, усещах, че ми става леко на душата. Утрото беше прекрасно. Задушаващата жега щеше да настъпи по-късно. Жълтите, виолетовите и червените цветове на цветята на селския площад трептяха и заслепяваха очите ми. От тях се носеше тежък, сладък аромат. Само паркираната наблизо полицейска каравана нарушаваше пасторалната идилия.
Присъствието й помрачаваше обхваналия ме оптимизъм, но тъй като отдавна не се бях чувствал толкова добре, не й обърнах внимание. Не се питах каква е причината за прекрасното ми настроение. Внимавах да не го свържа с Джени. Стигаше ми, че се наслаждавах на момента.
Както се оказа, моментът не продължи много дълго.
Минавах покрай черквата, когато един глас ме извика:
— Доктор Хънтър, може ли за малко?
Скарсдейл стоеше в гробището заедно с Том Мейсън, по-младият от двамата градинари, грижещи се за цветните лехи и зелените площи в Манхам. Обърнах се. Ниският зид на черковния двор ни разделяше.
— Добро утро, отче. Добро утро, Том.
Том кимна и се усмихна стеснително, без да вдигне поглед от розовия храст, който подкастряше. Също както дядо си, той се чувстваше най-добре, когато го оставеха на спокойствие да се грижи за растенията. Вършеше това търпеливо и внимателно. За разлика от него Скарсдейл не беше нито търпелив, нито внимателен. Не си направи дори труда да отговори на поздрава ми.
— Интересно ми е да разбера какво мислите за настоящата ситуация — започна той направо.
Струваше ми се, че черното му сако поглъщаше слънчевата светлина, докато той стоеше изправен между старите, неравни надгробни камъни. Думите му прозвучаха странно.
— Не разбирам какво имате предвид.
— Селото е изправено пред трудни времена. Хората от цялата страна ще ни наблюдават, за да видят как ще изпълним дълга си. Съгласен ли сте с мен?
Надявах се, че няма да повтори цялата си проповед.
— Какво искате, отче?
— Да покажем, че Манхам няма да се примири със случилото се. Удава ни се възможност да сплотим общността. Да се обединим пред изпитанието.
— Не виждам как един психопат, който отвлича една жена и убива друга, може де бъде наречен „изпитание“.
— Да, вероятно не разбирате. Но хората са разтревожени за петното, нанесено върху репутацията на селото ни. И имат право.
— Според мен трябва да се тревожат повече за това да бъде открита Лин Меткаф и заловен убиецът на Сали Палмър, отколкото за репутацията на Манхам. Не е ли така, отче?