— Не си играйте игрички с мен, доктор Хънтър! — сопна се той. — Ако повече хора бяха обръщали внимание на това, което става в обществото ни, нямаше да стигнем дотук.
Трябваше да съм по-внимателен и да не влизам в спор с него.
— Все пак не разбирам какво искате да ми кажете.
Усещах присъствието на градинаря, но Скарсдейл никога не се притесняваше да се изяви пред публика. Залюля се на петите си и ме изгледа отвисоко.
— Няколко души от паството се обърнаха към мен. Смятат, че трябва да образуваме единен фронт. Особено по отношение на пресата.
— Какво по-точно значи това? — попитах отново, макар че започвах да усещам накъде бие.
— Смятаме, че селото има нужда от говорител. Някой, който да представя Манхам пред света.
— Предполагам, че това сте вие.
— Ако някой друг е готов да поеме отговорността, с удоволствие ще му отстъпя.
— Защо мислите, че имаме нужда от такъв човек?
— Защото Господ още не е приключил с това село.
Звучеше толкова убедено, че се почувствах разтревожен.
— И какво искате от мен?
— Вие сте важна личност тук. Подкрепата ви ще ни е от полза.
Идеята, че Скарсдейл използва нещастието, за да изпъкне пред обществото, ме вбеси. Обаче напълно съзнавах, че страхът и недоверието, които царуваха в селото, караха хората да му се доверяват. Тази мисъл ме потисна.
— Нямам никакво намерение да говоря с пресата, ако това имате предвид.
— Става въпрос за отношение. Не бих искал да си помисля, че има хора, които подценяват усилията на тези, които работят за общото благо.
— Вижте какво ще ви кажа, отче. Правете това, което смятате, че е най-добре за селото. Така правя и аз.
— Критикувате ли ме?
— Да приемем, че имаме различна представа за това кое е най-добро за селото.
Изгледа ме студено.
— Може би трябва да ви напомня, че хората тук имат дълга памет. Надали ще забравят прегрешение, извършено в момент като този. Или да простят, колкото и нехристиянско да звучи това.
— В такъв случай ще се постарая да не прегреша.
— Можете да приказвате, колкото си искате. Но аз не съм единственият, който поставя честността ви под съмнение. Хората говорят, доктор Хънтър. И това, което достига до мен, е доста тревожно.
— Може би не трябва да давате ухо на клюки. Като божи човек не трябва ли да защитавате правдата?
— Не ме учете как да си върша работата.
— Тогава и вие не ми казвайте как да си върша моята.
Изгледа ме злобно. Може би щеше да продължи да говори, но нещо изтрака зад гърба му. Том Мейсън прибираше инструментите си в количката. Скарсдейл се овладя, погледът му беше твърд като надгробните камъни, сред които стоеше.
— Няма да ви задържам повече, доктор Хънтър. Довиждане — каза той сдържано и се отдалечи.
„Много добре се справи, няма що“, — помислих си раздразнено, докато се отдалечавах от черквата. Не исках да се конфронтирам с него, но Скарсдейл винаги успяваше да ме извади извън релси. Все още размишлявах върху думите му и не забелязах колата, която спря до мен.
— Изглеждаш, като че ли са ти потънали гемиите.
Беше Бен. Носеше черни очила и беше подпрял загорялата си ръка на смъкнатия прозорец на чисто новия си черен ленд роувър. Колата беше покрита с прах, но в сравнение с нея моята беше антика.
— Извинявай, Съвсем се бях отплеснал.
— Забелязах. Има ли нещо общо с Главния ловец на вещици? — кимна към черквата. — Видях, че разговаряш с него.
— Всъщност има — засмях се аз.
Разказах му набързо за срещата ни. Той поклати глава.
— Не знам на какъв Господ служи нашето отче, но не бих искал да ме причака на някоя тъмна уличка. Трябваше да го пратиш по дяволите.
— Тогава вече щях да я оплескам.
— Както ми разправяш, той и без това не те харесва. Ти си заплаха за него.
— Аз? — искрено се изненадах.
— Помисли си само. До момента този свещеник е абсолютен сухар, а паството му непрекъснато намалява. Това е големият му шанс, а що се отнася до теб, ти си потенциална заплаха за авторитета му. Ти си лекар, образован си, идваш от големия град. И да не забравяме, че не си вярващ.
— Нямам никакво намерение да се конкурирам с него — отговорих ядосано.
— Няма значение. Този нещастник смята, че е Гласът на Манхам. Ако не си с него, значи си против него.
— Като че ли и без това положението не е достатъчно лошо.