— Никога не подлагай на съмнение способността на религиозния човек да прецака нещата. И то, разбира се, в името на по-висшето благо.
Погледнах го. Обичайното му добро настроение го беше напуснало.
— Днес просто съм до болка откровен. Сигурно вече го забеляза.
— Какво е това на главата ти?
До окото му, полускрита от слънчевите очила, имаше голяма цицина. Докосна я с пръсти.
— Ударих се снощи, докато преследвах едни гадни бракониери в резервата. Някой се опита да нападне гнездото на блатар, което отдавна наблюдавам. Подгоних ги и се претърколих по една от пътеките.
— Хвана ли ги?
Поклати ядно глава.
— Ще ги хвана. Сигурен съм, че е онова копеле Бренер. Видях колата му паркирана наблизо. Изчаках го, но не се показа. Сигурно се е криел, чакал е да си отида — усмихна се злобно. — Спуснах му гумите, да го видя какво ще направи.
— Не рискуваш ли?
— Какво ще направи? Ще съобщи на полицията ли? — изсмя се подигравателно. — Ще ходиш ли довечера в „Агнето“?
— Може да отида.
— Ще се видим тогава.
Потегли. Мощният мотор на джипа му остави след себе си облак от изгорели газове. Тръгнах към къщи и се замислих върху думите му. Винаги е имало процъфтяващ черен пазар за животни от застрашени видове, особено за птици. Но като се има предвид каква роля бяха изиграли птиците при обезобразяването на Сали Палмър и отвличането на Лин Меткаф, реших, че трябва да съобщя на полицията. Проблемът беше, че този аспект на престъпленията не беше станал публично известен и не можех да го споделя с Бен. Това означаваше, че аз трябва да разкажа на Макензи. Никак не ми беше приятно, че се налага да говоря зад гърба на Бен. Сигурно щеше да се окаже, че тази информация не е важна. Но не можех да рискувам. От опит знаех, че понякога и най-дребните детайли могат да се окажат решаващи.
Тогава все още не знаех, но най-неочаквано се оказа, че думите ми са верни.
15
Тази нощ имаше още една жертва. Нападението не беше извършено от престъпника, убил Сали Палмър и отвлякъл Лин Меткаф. Не в буквалния смисъл на думата. Пострадалият бе жертва на подозрението и враждебността, обхванали селото.
Джеймс Ноулан живееше в малка къща в задънената уличка зад гаража. Беше ми пациент и работеше в магазин в едно съседно село. Беше тих и самотен човек, кротък по характер и дълбоко нещастен. На възраст бе около петдесетте, неженен и поне двайсет и пет килограма над нормата. Освен това беше хомосексуалист. Това го караше да се срамува ужасно от себе си. В изостанало място като Манхам, където такива наклонности се смятаха за противоестествени, не бе имал никаква възможност за сексуални контакти. Ето защо на млади години е задоволявал нуждите си по парковете и обществените тоалетни в съседните градове. Един ден обаче обектът на желанията му се оказал полицай под прикритие. Срамът от постъпката му траел доста по-дълго от наложената му условна присъда. Неизбежно в селото се разчуло за това. Хората и без това вече му се присмивали, а сега започнали да го смятат за заплаха. Никога не са обсъждали в какво точно се е състояло провинението му, може би не са знаели, но слуховете, достигнали до тях, са били достатъчни, за да го заклеймят завинаги. Много често в затворените общества всеки има отредена роля. Неговата роля беше на отхвърления, на перверзника, с когото майките плашеха децата си. И Ноулан играеше ролята си, като се изолираше все повече от околните. Движеше се из селото като призрак, почти с никого не говореше и единственото му желание бе да остане незабележим. Повечето от хората се съобразяваха с желание му, но това не бе проява на толерантност, а на пренебрежение.
До този момент.
В известен смисъл това, което се случи, бе облекчение за него. Живееше в непрекъснат страх, откакто бе намерен трупът на Сали Палмър. Пределно ясно му беше, че разумът не играе никаква роля, когато трябва да се намери изкупителна жертва. Вечер, когато се прибереше от работа, се заключваше вкъщи и затваряше капаците на прозорците. Надяваше се да се защити, като остане незабележим. Но в онази събота вечер нищо не можа да му помогне.
Минавало единайсет, когато някой захлопал по вратата му. Бил загасил телевизора и се готвел да си ляга. Пердетата били спуснати и той поседял известно време, като се молел неизвестните посетители да си отидат. Но те не си отивали. Мъжете били пияни и в началото се смеели, докато подигравателно го викали по име. След това виковете им станали гневни, а ударите по вратата — застрашителни. Тя се огъвала под натиска. Ноулан погледнал телефона и за момент се поколебал дали да не извика полицията. През целия си живот се бе мъчил да не привлича вниманието върху себе си. Не искал да го прави и сега. Вместо това, когато нападателите променили тактиката си и го заплашили, че ще счупят вратата, ако не я отвори, той постъпил така, както винаги бе постъпвал.