През по-голямата част на предния следобед бях работил върху останките на младия мъж. Не очаквах никакви изненади, макар че трябваше да изчакаме резултатите от изследванията на трупния восък и пробите от почвата, за да добием по-точна представа за времето на смъртта. Добрата новина, ако въобще можеше да се нарече така, беше, че нямаше да е трудно да се идентифицира трупът. Зъбите, както и пломбите, се бяха запазили непокътнати и с малко повече късмет медицинският картон можеше да бъде открит и жертвата разпозната. Освен това открих и стара фрактура на лявата тибия — големия пищял. Той отдавна беше заздравял, но счупването също можеше да помогне при установяването на самоличността на мъжа.
Всичко, което по-рано бях казал на Макензи, се потвърди. Трупът беше на млад бял мъж, на около двайсетина години. Черепът му беше счупен с тъп и тежък предмет. Като се вземе предвид кръглата форма на отвора, направен в костта, можеше да се предположи, че е използван чук. Мястото и размерът на поражението показваха, че ударите са били многократни и нанесени отзад. След толкова дълго време беше невъзможно да се твърди със сигурност, че те са причинили смъртта, но бе твърде вероятно. Такова нараняване би предизвикало почти мигновена смърт. Сега вече не можехме да разберем дали преди това е бил малтретиран по някакъв начин, тъй като по костите му нямаше следи от насилие.
Нямаше причина да смятаме, че смъртта му е свързана с настоящите събития в Манхам. Сегашният убиец преследваше жени, а не мъже. Въпреки че не можехме да сме сигурни, докато останките не бъдат идентифицирани, но беше малко вероятно жертвата да е местен човек. Селото беше малко и ако някой изчезнеше, щеше да се разбере веднага. Нещо повече. Това убийство по нищо не наподобяваше убийството на Сали Палмър. Нейният труп не беше погребан, а оставен на открито. Освен това всички кости на лицето й бяха смазани — от ярост или за да не може да бъде разпозната — докато при младия мъж те не бяха докоснати. Най-вероятната хипотеза беше, че и убиецът, и жертвата не са местни хора. Тялото просто е било заровено тук, сред пущинака.
Въпреки всичко отделих повече от необходимото време, за да се уверя, че няма следи по шийните прешлени. Само преди една седмица единственото забележително нещо в Манхам беше неговата изолираност от света. Сега там се бяха случили две убийства — едното наскоро, другото преди години, а една млада жена бе изчезнала. Човек не можеше да не изпита чувството, че някаква мистерия се разплиташе пред очите му. Тайните на селото започваха да излизат на бял свят и никой не можеше да каже какво още ще се разкрие, преди историята да приключи.
Тази мисъл не ми подейства успокояващо.
Прехвърлих останалите страници на вестника, но нищо не задържа вниманието ми. Хвърлих го на масата и допих кафето си. Време беше да си взема душ, а след това щях да отида при Хенри за неделния ни обяд.
Мисълта, че по-късно щях да се срещна с Джени, ме караше да се чувствам едновременно нервен и развълнуван. И малко виновен, защото все още не бях казал на Хенри. Нямаше да има нищо против да вземем платноходката, но знам, че очакваше да остана при него целия следобед. Чувствах се неловко, защото трябваше да побързам и да си тръгна по-рано. Може би трябваше да отложа едно от двете. Не исках да го разочаровам, но и не знаех кога отново ще имам възможност да изляза с лодката. А не исках и да чакам.
„Защо не?“ — Едно цинично гласче се обади в главата ми. „Наистина ли толкова ти се иска да видиш Джени отново?“ Сега не желаех да мисля за това. Така че станах и се отправих към банята, а въпросът така си остана без отговор.
Измъчваше ме неприятно главоболие, когато пристигнах при Хенри. Не бях толкова зле, че да не усетя апетитната миризма на говеждо печено, която се носеше из къщата. Както обикновено не почуках, а само извиках и влязох вътре.
— Тук съм — гласът на Хенри дойде от кухнята.
Влязох направо. Вътре беше горещо, макар че вратата бе отворена и през нея се виждаше уединеният заден двор. Хенри разбиваше тестото за йоркширски пудинг, а близо до него имаше празна винена чаша. Това може би не бе най-подходящото меню за горещ ден, но що се отнася до неделния обяд, Хенри винаги се придържаше към традициите.
— Почти съм готов — каза той, докато изсипваше тестото в тавата.
Горещата мазнина цвърчеше и пръскаше.
— Щом се опече, сядаме да ядем.
— Мога ли да помогна?
— Налей вино и на двама ни. Аз пийнах от този боклук, дето е до мене, но съм отворил и една бутилка прекрасно вино. Оставил съм я да диша. Вече можем да си налеем от него. Освен ако не искаш бира.