— Не, да пием вино.
Придвижи се към печката. Отвори фурната, дръпна се малко назад, за да се предпази от горещия въздух, и постави тавата вътре. Не готвеше често. Обикновено оставяше Джанис да се погрижи за храната му. Когато го правеше обаче, винаги се възхищавах на сръчността му. Чудех се как бих се справил аз самият, ако бях на негово място. Не че той имаше голям избор. Но Хенри не беше от хората, които се предават.
— Готово — каза и затвори вратата на фурната. — Още около двайсетина минути и сме готови. Боже господи, човече, още ли не си налял виното?
— Ей-сега — казах, ровейки из чекмеджето. — Имаш ли аспирин или нещо подобно? Главата започва да ме боли.
— Ако тук няма нищо, ще трябва да потърсиш в шкафа с лекарства.
В чекмеджето открих само една празна опаковка от парацетамол. Минах през вестибюла и отидох в кабинета на Хенри, в който сега, след като бях заел неговия, приемаше пациенти. Тук държахме лекарствата, както и много от предметите, които Хенри събираше. Той обичаше да колекционира разни неща и беше складирал всякакви стари кутийки за прахчета, шишенца и медицински инструменти, които беше наследил от предшественика си. Сигурно с това нарушаваше цял куп здравни разпоредби, но не беше от хората, които се впечатляват от бюрократичните норми.
Колекцията му събираше прах в една елегантна викторианска библиотека със стъклени вратички, която беше в пълен контраст с металния шкаф за лекарства и с хладилника, в който пазехме ваксините. Шкафът и хладилникът изглеждаха съвсем не на място сред изящните кожени мебели. Хенри беше направил неуспешен опит да ги прикрие, нареждайки по тях няколко снимки, поставени в рамки. Една от тях беше правена преди година. На нея бяхме двамата с Хенри в платноходката, но на останалите снимки бяха той и жена му Даяна. На централно място върху шкафа беше поставена снимка от тяхната сватба. Бяха привлекателна двойка, млади и щастливи, усмихваха се на обектива и нямаха представа какво ги очаква в бъдеще.
Погледнах двата бастуна, които събираха прах в ъгъла. Когато пристигнах, все още се опитваше да ги използва. Чувах го как сумти, докато се мъчеше да направи няколко крачки.
— Ще им докажа на онези некадърници, че грешат — казваше понякога.
Не успя да го направи и постепенно престана да се опитва.
Отклоних вниманието си от тези свидетелства за човешката слабост и отключих шкафа. Потърсих между кутиите и намерих парацетамол. След това заключих шкафа и отидох обратно в кухнята.
— Ето те най-сетне — измърмори Хенри, когато се върнах. — Донеси най-после онова проклето вино. Ожаднявам, докато готвя. — Започна да си вее с ръце и се приближи до отворената врата. — Да излезем за малко навън да се поохладим.
— Навън ли ще обядваме?
— Не се дръж като варварин. Приличам ли ти на австралиец? И донеси бутилката със себе си. Бордото, не онзи евтин боклук.
Изпих парацетамола с малко вода и направих това, което ми каза. Градината беше добре поддържана, без да бъде прекалено подредена. Някога Хенри е бил запален градинар и сега фактът, че вече не може сам да се грижи за нея, го караше да се чувства още по-безсилен. Отидохме до старата маса от ковано желязо, която се намираше под сянката на жълтата акация. Зад оградата от преплетени върби блестящото езеро създаваше илюзия за прохлада. Налях по чаша вино и на двама ни.
— Наздраве — каза аз и вдигнах чашата си.
— За твое здраве. — Той разклати внимателно рубинената течност и я помириса взискателно.
Едва след това отпи.
— Хм, не е лошо.
— От местния супермаркет ли го купи?
— Селянин — подигра ми се той.
Отпи още една глътка, наслади се на вкуса му и остави чашата.
— Хайде, разправяй. Как мина вечерята онази вечер?
— Всъщност беше барбекю на двора. Щеше да ти хареса.
— В петък вечер човек може да яде на открито. Неделният обяд изисква по-специално отношение. И не ми отговори на въпроса.
— Мина добре.
— Добре? Това ли е всичко? — Той повдигна вежди.
— Какво още да ти кажа? Приятно ми беше.
— Май премълчаваш нещо — засмя се той. — Явно ще трябва да измъкна отговорите по друг начин. Ще ти кажа какво ще направим. Ще вземем лодката и ще отидем на разходка следобеда. Тогава ще ми разкажеш всичко. Няма много вятър, но гребането няма да ни се отрази зле след обилния обяд.
Усетих, че лицето ми пламва от смущение.