— Разбира се, ако не искаш, няма проблем. — Усмивката на Хенри изчезна от лицето му.
— Не че не искам. Само че… Обещах на Джени, че ще я поразходя с лодката.
— Така ли? — не успя да скрие учудването си.
— Съжалявам, трябваше да ти кажа по-рано.
Но Хенри бе възвърнал спокойното си изражение, зад което криеше разочарованието си.
— Няма нужда да се извиняваш. Браво на теб!
— Винаги можем…
Махна с ръка и отхвърли предложението ми, преди да успея да довърша.
— В такъв слънчев неделен следобед ще се чувстваш много по-добре с едно прекрасно момиче до теб, а не с такъв изостанал старец като мен.
— Сигурен ли си, че нямаш нищо против?
— Ще отидем друг път. Радвам се, че си срещнал някой, който ти допада.
— Не е нещо сериозно.
— Е, хайде, Дейвид, крайно време е да започнеш да се забавляваш. Нямаш нужда от извинение, за да го направиш.
— Не се извинявам, просто… — не знаех как да завърша изречението си.
— Ако не се лъжа, изпитваш чувство на вина — сега вече Хенри бе напълно сериозен.
Кимнах, думите не излизаха от устата ми.
— Колко време мина? Три години?
— Почти четири.
— От смъртта на жена ми минаха почти пет. И знаеш ли какво? Достатъчно дълго е. Не можем да върнем мъртвите обратно, така че най-добре е да продължим да живеем някак си. Когато Даяна умря… Няма защо да ти разправям — опита се да се засмее. — Не успях да проумея защо аз оцелях, а тя не. И то дълго време след катастрофата…
Замълча и се загледа в езерото. Искаше да каже нещо, но промени намерението си.
— Както и да е, това е друга история — пресегна се към чашата си с вино. — Да сменим темата. Разбрах, че снощи е имало големи вълнения в селото.
Хенри бързо научаваше всичко, което се случваше наоколо.
— Може да се каже. Някои от приятелите на Джеймс Ноулан са го посетили.
— Как е той?
— Не е добре. — Малко преди това бях позвънил в болницата. — Нанесли са му сериозен побой. Ще остане в болницата поне една-две седмици.
— И най-вероятно никой нищо не е видял.
— Очевидно е така.
Смръщи вежди с отвращение.
— Животни, това са те. Отвратителни животни. Но това не ме изненадва. Доколкото чух, и ти си станал жертва на селските клюкари, нали така?
Трябваше да се досетя, че вече е чул какво се говори за мен.
— Поне не са ме пребили до този момент.
— На твое място не бих се хвалил много. Предупредих те какви са. Няма да ти се размине само защото си лекарят на Манхам.
Усетих, че започва да изпада в мрачно настроение.
— Хайде, стига, Хенри…
— Познавам това място по-добре от теб, повярвай ми. Когато ножът опре до кокала, ще се обърнат срещу теб, също както се обърнаха срещу Ноулан. Няма никакво значение какво си направил за тях. Благодарност? Не и в това отвратително село! — Бързо отпи от виното, вече не му се наслаждаваше. — Понякога се чудя защо си правим целия този труд.
— Не мислиш това, което казваш.
— Така ли? — Загледа се мрачно в чашата си.
Чудно колко ли бе изпил, преди да дойда.
— Да, вероятно си прав. Но понякога се чудя какво правим ние с теб тук. Наистина. Не си ли задаваш въпроса какъв е смисълът на всичко това?
— Ние сме лекари. Какъв друг смисъл очакваш да има?
— Да, знам какво ще ми кажеш — ядоса се той. — Но какво добро правим всъщност? Можеш ли честно да ми кажеш, че понякога нямаш чувството, че си губиш времето? Да поддържаш някой грохнал старец жив само защото така трябва. Ние просто отлагаме неизбежното.
Погледнах го загрижено. Забелязах колко уморен изглежда и за първи път осъзнах, че е започнал да остарява.
— Добре ли си? — попитах го.
— Не ми обръщай внимание — засмя се сухо, — днес съм настроен да откровенича малко повече от обичайното.
Пресегна се към бутилката.
— Нервите ми са опънати от всичко, което се случва наоколо. Хайде да пийнем по още една чаша и после ще ми разкажеш с какво толкова тайнствено се занимава през цялата седмица.
Никак не ми се говореше по този въпрос, но все пак се зарадвах да сменим темата. Хенри слушаше с интерес, докато му разказвах за професионалната си кариера, преди да дойда в Манхам. Но когато го информирах как съм помагал на Макензи, интересът премина в недоверие.
Когато приключих, той бавно поклати глава.
— Чувал ли си израза „скрита лимонка“?