— Искаш ли да си вземем нещо? — попитах и сам се изненадах от въпроса си.
Но веднага усетих, че съм избрал правилните думи. Джени се усмихна широко.
— Звучи чудесно.
Тя ме изчака навън, докато влязох в кръчмата и купих бутилка вино. Опитах се да не обръщам внимание на странните погледи, когато попитах дали мога да взема чаши и тирбушон. Ядосах се на себе си, че не се бях сетил за това. Знаех защо не съм го направил. Опитвах се да избегна всичко, което можеше да ми напомни, че това не е обикновена разходка. Изглежда, Джени правеше същото.
— Чакай малко — каза тя, когато се върнах, и влезе в кръчмата.
Пристигна след малко и размахваше пакетчета чипс и ядки.
— Ако ни се прииска да хапнем нещо — засмя се тя.
След това напрежението между нас съвсем изчезна. Оставихме колата й на площада и отидохме пеша до езерото. Можехме да минем през градината на Хенри и да стигнем до малкия кей, но за да не го безпокоим, тръгнахме по една малко използвана пътека, която се отделяше от пътя и заобикаляше къщата. Платноходката стоеше неподвижно върху спокойната вода. Нямаше никакъв вятър, когато се качихме.
— Май днес няма да успеем да вдигнем платната — казах аз.
— Няма значение. Важното е, че сме на вода.
Изобщо не се занимавах с платната. Взех греблата и се отправихме навътре в езерото. На слънчевата светлина повърхността му светеше като огледало толкова ярко, че очите те заболяваха. Единственият звук беше ритмичният плясък на греблата, когато се потапяха и излизаха от водата. Джени седеше с лице към мен. Докато гребях, коленете ни се докосваха, но никой не се отмести. Тя потопи ръката си във водата и след пръстите й остана широка диря. Отправихме се към отсрещния бряг.
Когато се приближихме, водата стана по-плитка. На места беше непроходимо заради гъстата жълтеникава тръстика. Тук-там се виждаше ниският бряг, над който висяха възлестите клони на старите плачещи върби. Светлината преминаваше през листата и те ставаха светлозелени.
— Прекрасно е! — възкликна Джени.
— Искаш ли да се разходим наоколо?
— Не искам да приличам на някоя глезла — поколеба се тя, — но мислиш ли, че е безопасно? Имам предвид капаните и всичко, което се случва.
— Според мен никой не би си направил труда. Вече никой не идва насам, така че няма смисъл.
Оставихме виното да се изстуди в езерото и тръгнахме да видим какво има наоколо. Нямаше нищо забележително на това парче земя. Имаше само купчини камъни и дървета, които стигаха до покрития с тръстики бряг. В центъра се намираха останките от малка сграда без покрив и обрасла с растения.
— Мислиш ли, че това някога е било къща? — попита Джени и се наведе, за да мине през ниската врата.
Под краката ни прошумоляха изсъхнали листа. От времето и влагата дори в горещината се усещаше мирис на мухъл.
— Възможно е. Някога е принадлежала на имението Манхам Хол. Може да е била на пазача или нещо подобно.
— Не знаех, че тук наблизо е имало имение.
— Сега няма. Господарската къща е била съборена веднага след Втората световна война.
Прокара ръката си по покритата с мъх полица над старата камина.
— Не си ли се чудил понякога кой е живял на място като това. Какви хора са били, как са живели?
— Трудно, предполагам.
— Но дали те са мислили така или просто си е било нормално? Имам предвид дали след неколкостотин години хората ще гледат останките от нашите къщи и ще си мислят: „Горките, колко ли тежък е бил животът им?“
— Това е повече от сигурно. Просто такъв е животът.
— Винаги съм искала да стана археолог. Преди да стана учителка, искам да кажа. Да се ровя из живота на всички онези хора, за които нищо не знаем. И те също като нас са си мислели, че това, което им се случва, е най-важното. — Потръпна и се усмихна смутено. — Тръпки ме побиват, но все пак ме привлича.
Почудих се дали не бе дочула нещо за моите занимания с отминалия живот на хората. Все пак мисля, че не беше повдигнала тази тема нарочно.
— И какво те спря? Имам предвид, защо не стана археолог?
— Сигурно не съм го искала достатъчно силно. Вместо това се озовах в класната стая. Не ме разбирай неправилно, обичам работата си. Но понякога, нали знаеш, човек си мисли: „Ами ако?…“
— Все още можеш да учиш.
— Не. — Ръката й все още се движеше по полицата. — Приключих с това.