И двамата мълчахме. Обърнах се и видях, че ме наблюдава. Усмихна се колебливо.
— Искаш ли малко чипс?
Неудобната ситуация беше отминала. С облекчение посегнах към виното.
В следващите дни щях да се сещам за този следобед като за последния слънчев лъч по синьото небе, преди бурята да се разрази.
16
Следващата седмица мина в тягостно очакване. Затаеното напрежение изпълваше въздуха като озон. Всички имахме усещането, че нещо неизбежно ще се случи. Чакахме.
Но нищо не се случи.
Общото настроение се сливаше с пейзажа — еднообразен и лишен от всякакво движение. Времето продължаваше да е все така горещо и ясно. Нито едно облаче не преминаваше по небето. Разследването на полицията беше в пълен застой — нямаше нито заподозрян, нито жертва. По улиците се разнасяше врява. Децата празнуваха началото на лятната ваканция. Започнах отново да приемам пациентите си според обичайния график. Правех се, че не забелязвам, че броят на хората, които предпочитаха да се консултират с Хенри, е нараснал, а тези, които идваха при мен, се държаха резервирано. Но това беше животът ми — за добро или за лошо, Манхам бе моят дом. Рано или късно всичко щеше да отмине и нещата пак щяха да бъдат както преди.
Така поне си мислех.
През следващите дни редовно се виждахме с Джени. Една вечер отидохме на вечеря в „Хорнинг“. Масите в ресторанта бяха покрити с ленени покривки, имаше свещи, а менюто с вината предлагаше богат избор. Държахме се така, все едно се познавахме от години, а не че се бяхме запознали съвсем скоро. Може би това се дължеше на факта, че всеки от нас бе преминал през някакво изпитание. И двамата бяхме преживели по нещо, което беше непознато за повечето хора. Бяхме разбрали колко тънка е линията, която отделя ежедневието от трагедията. Познанието ни обвързваше, като че ли споделяхме някакъв таен език, който невинаги използвахме, но знаехме, че е само наш. Съвсем естествено беше да й разкажа историята си. Разказах й за Кара и Алис, както и за работата, която вършех за Макензи. Изслуша ме, без да коментира, и когато привърших, леко докосна ръката ми.
— Мисля, че постъпваш правилно — каза тя.
Не отдръпна веднага ръката си, а я остави да постои върху моята малко повече от приетото. И в следващия момент без всякакво смущение или неудобство заговорихме за нещо друго.
По пътя към къщи обаче усетих напрежение между нас. Колкото повече наближавахме Манхам, толкова повече Джени се затваряше в себе си. Разговорът, който в началото течеше съвсем естествено, ставаше все по-скован и накрая съвсем замря.
— Всичко наред ли е? — попитах я, след като спрях пред къщата й.
Тя бързо кимна с глава.
— Е, лека нощ — каза изведнъж и отвори вратата на колата.
Но преди да слезе, се поколеба за миг.
— Виж, съжалявам, просто… Не искам да избързваме.
Кимнах сковано.
— Нямам предвид… Не че не искам… — пое дълбоко въздух.
— Само че още не. — Усмихна ми се несигурно. — Все още не.
Преди да успея да й отговоря, тя се наведе и ме целуна. Едва ме докосна с устните си и после бързо влезе в къщата. Останах без дъх. Чувствах се едновременно виновен и безкрайно щастлив.
Но думите й останаха в съзнанието ми и поради друга причина. Все още. Така ми беше отговорила Линда Йейтс, когато я попитах дали е сънувала Лин. Срещнах я един следобед в онзи период на затишие, когато цялото село чакаше нещо да се случи. Ходеше забързано по главната улица, изглеждаше замислена и ме забеляза едва когато беше на няколко метра от мен. Спря се, щом ме разпозна.
— Здрасти, Линда. Как са момчетата?
— Добре са. — Щях да отмина, но тя ме спря: — Доктор Хънтър…
Изчаках. Хвърли бърз поглед наоколо, за да се увери, че никой не може да я чуе.
— Полицаите… все още ли им помагате? Както ми казахте?
— Понякога.
— Открили ли са нещо? — попита неочаквано.
— Стига, Линда, знаеш, че не мога да ти кажа нищо.
— Но още не са я намерили, нали? Знаете кого — Лин.
Не знам защо ме попита, но не беше празно любопитство. Личеше си, че се безпокои за нещо.
— Доколкото знам, не са я намерили.
Кимна, но отговорът ми не я успокои.
— Защо питаш? — вече започвах да подозирам каква е причината.
— Нищо. Просто се чудех — измърмори тя и бързо си тръгна.
Гледах я как се отдалечава. Срещата ме разтревожи. Останах с неприятното впечатление, че не бе търсила от мен информация, а по-скоро потвърждение. Нямаше нужда да ми казва за какво. И Лин Меткаф, също като Сали Палмър, най-после се бе появила в сънищата й.