Миризмата беше едновременно позната и отблъскваща. Бях намазал горната си устна с ментолов крем, но това не я спираше. Чух веднъж да я сравняват с миризмата на сирене, престояло дълго време на слънце. Според мен не беше същата, макар че нямаше друг, по-подходящ начин да се опише.
Макензи ме поздрави с кимване на глава. Криминалистите вършеха работата си и мрачно мълчаха. Лицата им бяха зачервени и потни. Гащеризоните, в които бяха облечени, ги запарваха. Погледнах към обекта, който беше причината за действията на всички ни, от потящите се полицаи до обезумелия рояк мухи.
— Все още не сме я преместили — каза Макензи. — Исках да изчакаме, докато дойдеш.
— Ами патологът?
— Беше тук и си тръгна. Заяви, че трупът е прекалено разложен и в момента не може да ни каже нищо друго, освен че е мъртва.
Точно така беше. Отдавна не бях ходил на местопроизшествие и не бях наблюдавал останките на някой, който доскоро е бил жив човек. Тялото на Сали Палмър вече беше преместено, когато отидох на мястото, където я бяха намерили. Огледах трупа й в стерилната атмосфера на лабораторията, където обстановката беше като в клиника. Дори останките на Алан Радклиф бяха престояли в земята толкова дълго, че се бе запазил само скелетът, който много малко напомняше за живото човешко същество. Обаче това тук беше съвсем различно. Това беше смъртта в цялата й ужасна същност.
— Как я открихте? — попитах, докато си поставях едната от хирургичните ръкавици.
Вече се бях преоблякъл в близката каравана. Намирахме се на няколко километра от селото. Беше пуста местност в пресушеното мочурище, почти диаметрално противоположно на мястото, където беше открито първото тяло. Езерото блестеше безучастно на неколкостотин метра от нас. Този път дойдох подготвен — под гащеризона бях обул само шорти. Въпреки това вече бях вир-вода, макар че разстоянието, което извървяхме пеша, беше съвсем кратко.
— От един от хеликоптерите го забелязали. Било е чиста случайност. Имали са някакъв проблем със системите, затова се върнали обратно. Иначе нямаше да прелетят над това място. Районът вече беше претърсен.
— Кога е бил претърсен?
— Преди осем дни.
Вече знаехме кога най-рано тялото е било оставено тук. Може би и кога е настъпила смъртта, макар че това не бе така сигурно. Известни са случаи, когато убиецът е местил трупа дори по няколко пъти.
Поставих и втората си ръкавица. Бях готов, макар че не изпитвах никакъв ентусиазъм да се заема с това, което ми предстои.
— Сигурен ли си, че е тя? — попитах Макензи.
— Формално трябва да изчакаме окончателното разпознаване. Но мисля, че няма никакви съмнения.
Аз също не се съмнявах. Веднъж вече развръзката беше отложена, когато се оказа, че в гроба намерихме останките на отдавна починалия студент. Бях сигурен, че това няма да се повтори.
Лин Меткаф беше неузнаваема. Лежеше с лице към земята, наполовина скрита от туфите блатиста трева. Беше съвсем гола. Само единият й крак беше с маратонка, която изглеждаше съвсем не на място, сякаш ни се подиграваше. Беше съвсем очевидно, че е починала преди няколко дни. Промените, които настъпват след смъртта, бяха вече видими. Това е една обърната алхимия, при която безценният живот се превръща в първична воняща материя. Но поне този път убиецът не беше осквернил тялото, променяйки го по някакъв начин.
Нямаше лебедови крила.
Изключих тази част от съзнанието си, в която се появяваше споменът за усмихнатата млада жена, с която се бях сблъскал на улицата само преди седмица. Започнах огледа на трупа. По потъмнялата кожа се виждаха няколко разреза. Най-ужасната рана обаче беше на гърлото. Въпреки че тялото лежеше с лице към земята, размерът на раната беше съвсем очевиден.
— Можеш ли да кажеш откога е мъртва? — попита Макензи. — Съвсем приблизително — добави, преди да му отговоря.
— Все още има останки от мека тъкан и отделянето на кожата е започнало наскоро — посочих раните, които сякаш вряха от огромното количество ларви. — Като се има предвид множеството ларви, вероятно става въпрос за шест до осем дни.
— Можеш ли да стесниш интервала?
Искаше ми се да му напомня, че само преди малко ме бе помолил за приблизителен отговор, но се възпрях. Положението бе еднакво неприятно и за двама ни.