След това дойде гневът.
Тъй като нямаше къде да излее натрупалите се емоции, Манхам се обърна срещу външните хора, привлечени от сполетялото го нещастие. Не срещу полицията, макар че вече се надигаше негодувание срещу безсилието й. Но пресата не се ползваше с имунитет. Трескавото вълнение на медиите, които се опитваха да изтръгнат всякакви новини, за много хора бе проява не само на липса на уважение, а и на оскърбление. Журналистите бяха посрещнати враждебно. В началото това си личеше по каменните лица на хората и нежеланието им да говорят с тях. После негативното отношение придоби по-открити форми. През следващите дни оставеното без надзор оборудване на репортерите или изчезваше, или неизвестно как биваше повредено. Имаше прерязани кабели, спукани автомобилни гуми. В резервоарите на няколко коли беше сипана захар. Една особено упорита журналистка, която присвиваше плътно начервените си устни и непрекъснато и абсолютно неуместно се усмихваше, се озова в болница. Някой беше хвърлил камък, който я бе ударил по главата и раната трябваше да се зашие.
Никой нищо не видя.
Но това бяха само симптоми, външно проявление на истинското заболяване. Векове наред селото бе разчитало единствено на себе си и живееше със съзнанието, че може само да се справи с всякакви проблеми. Изведнъж обаче хората от Манхам разбраха, че повече не могат да си имат доверие. Ако преди подозрението беше заразно, сега заплашваше да се превърне в епидемия. Старите семейни вражди и съперничества бяха изпълнени с много повече злоба от когато и да е. Една нощ три поколения от две различни семейства участваха в сбиване само защото димът от барбекюто беше навлязъл в двора на съседите. Една жена изпадна в истерия и се обади на полицията, а после се оказа, че „нападателят“ е съсед, който си разхождал кучето. В две къщи бяха хвърлени тухли през прозорците — в едната заради подозрение в обида, а в другата поради причина, която никой не можеше да определи или да признае.
Присъствието на един човек се усещаше все повече и повече в тази тягостна атмосфера. Скарсдейл се бе превърнал в гласа на Манхам. Докато другите отбягваха медиите, той нямаше нищо против да застане пред камерите и микрофоните. В речите си нападаше всички. Упрекваше полицията, че не може да залови убиеца. Говореше срещу моралния упадък, който според него беше довел до тези събития. И без да съзнава иронията, се обръщаше и срещу пресата, затова че се възползва от трагедията. Ако някой друг бе постъпил така, веднага щеше да бъде обвинен, че ухажва медиите, за да стане популярен. И макар че имаше такива, които полугласно не одобряваха готовността му да произнася моралните си присъди пред широката публика, нашият преподобен отец се радваше на все по-голяма подкрепа от страна на местните хора. Гръмовният му глас бе изпълнен с ярост и когато разумните доводи не достигаха, той ги заместваше с енергичност и мощ.
Въпреки това с цялата си наивност очаквах, че ще ограничи гласовитите си изявления до проповедите от амвона. Оказа се, че съм подценил способностите на Скарсдейл да ме изненадва, както и решимостта му да извлече облага от новата си роля в обществения живот на Манхам. Така че съобщението му, че свиква общо събрание в кметството, ме свари съвсем неподготвен.
То се състоя в понеделника след намиране тялото на Лин Меткаф. Предишния ден в черквата беше отслужен молебен в нейна памет. Изненадах се, когато видях, че този път Скарсдейл не е позволил на медиите да присъстват. Съвсем откровено се почудих дали го е направил от уважение към опечаленото семейство, или за да накара журналистите да си мислят, че изпускат нещо. Когато приближих към кметството, разбрах, че съм бил прав.
Кметството беше ниска, удобна сграда, малко встрани от селския площад. Когато сутринта на път към лабораторията минах покрай него, в двора видях Скарсдейл, който раздаваше команди на Том Мейсън. Уханието на прясно окосена трева изпълваше въздуха, а живият плет от тис бе добре подкастрен. Непрекъснато намираше работа на стария Джордж и внука му. Дори чудесно поддържаната зелена площ на площада беше окосена отново. Пространството под приведения стар див кестен и около Паметника на мъченицата беше чисто и спретнато като в истински парк.
Съмнявам се, че всичко това беше направено заради нас. След като й беше отказан достъп до черковната служба, пресата очакваше да отрази възможно най-пълно общото събрание. Но като влязох в кметството, ми стана ясно, че това щеше да бъде по-скоро пресконференция, а не общо събрание. Рупърт Статън пазеше на входа, потеше се обилно и дъхът му миришеше лошо. Кимна ми резервирано, очевидно знаеше, че съм спечелил неодобрението на Скарсдейл.