Вътре беше претъпкано с хора и топло. В далечния край имаше малък подиум, на който бяха поставени маса и два стола. Пред единия от тях се виждаше микрофон. Пред подиума стояха в редици сгъваеми дървени столове, а отстрани и отзад имаше място за телевизионните камери и за журналистите.
Когато влязох, всички места бяха заети. Забелязах, че Бен стои отстрани в един ъгъл, където имаше малко свободно място. Проправих си път към него.
— Не вярвах, че ще те срещна тук — казах аз, докато и двамата оглеждахме препълнената зала.
— Реших да чуя какво ще каже оня нещастник. Да видя какви велики глупости е измислил сега.
Бен стърчеше поне една глава над всички наоколо. Забелязах, че някои от телевизионните камери са насочени към него, но нито един репортер не се осмели да дойде да му зададе въпрос. Или може би не искаха да изпуснат местата, които вече бяха заели.
— Не виждам никой от полицията — отбеляза Бен. — Очаквах, че поне ще си покажат физиономиите.
— Не бяха поканени — уведомих го аз.
Бях научил това от Макензи по-рано. Не му се нравеше, но началниците му бяха взели решение полицията да не се намесва. „Само за жителите на Манхам“.
— Интересно защо не познавам някои от съседите — каза Бен и погледна към струпаните камери и микрофони. Въздъхна и подръпна яката на ризата си.
— Господи, колко е горещо тук! Искаш ли да пийнем по една бира след това?
— Благодаря, но не мога.
— Някакви късни посещения ли ще правиш?
— Не, но ще се видя с Джени. Запознах те с нея в кръчмата.
— Сещам се, учителката — засмя се той. — Май вие двамата доста честичко се срещате.
Усетих, че се изчервявам като тийнейджър.
— Само приятели сме.
— Точно така. — Погледна си часовника. — Трябваше да се сетя, че ще ни накара да чакаме. Какво, мислиш, смята да прави?
Зарадвах се, че смени темата.
— Сега ще разберем — казах аз и в този момент вратата на сцената се отвори.
Но не се появи Скарсдейл. Беше Маркъс Меткаф.
Изведнъж залата утихна. Съпругът на Лин Меткаф изглеждаше ужасно. Беше едър мъж, но мъката сякаш го беше смалила. Сакото му беше смачкано, движеше се бавно, като че ли някакво сериозно нараняване му пречеше. Посетих го скоро след като полицията му съобщи новината, но той почти не ме забеляза. Не искаше да му дам успокоително, не го винях за това. Болката от някои рани не може да бъде притъпена и ако се опиташ да го направиш, става още по-силна. Но като го гледах сега, се чудех дали все пак не е взел нещо. Изглеждаше замаян и объркан — като човек, който се движи насън.
В настъпилата тишина Скарсдейл последва Маркъс на сцената. Стъпките им отекваха по дървения под. Когато наближиха масата, отчето сложи ръката си на рамото на младия мъж. Беше жест на подкрепа или по-скоро на притежание — не можех да се въздържа да не си го помисля. Имах някакво мрачно предчувствие. Знаех, че присъствието на съпруга на последната жертва ще накара хората да вярват повече на думите на свещеника.
Скарсдейл го заведе до един от столовете. Забелязах, че това е столът, пред който няма микрофон. Изчака Маркъс да седне, а после се настани и той. Чукна леко микрофона, за да се увери, че работи, и без да бърза, огледа хората пред себе си.
— Благодаря на всички, че…
Звукът от микрофонията го накара да се намръщи и бързо да се отдръпне назад. Отдръпна микрофона по-далече от себе си и след това продължи:
— Благодаря на всички, че дойдохте. Сега е време да жалим и при нормални обстоятелства бих се съобразил с това. За съжаление обстоятелствата съвсем не са нормални.
През микрофона гласът му звучеше по-плътно от обикновено. Докато той говореше, съпругът на Лин Меткаф беше забил поглед в масата, като че ли не забелязваше хората около себе си.
— Ще бъда кратък, но това, което ще кажа, се отнася до всички нас. Отнася се до всеки един в това село. Ще ви помоля да ме изслушате, преди да започнете да задавате въпроси.
Скарсдейл не погледна към представителите на медиите, но беше съвсем ясно за кого се отнася последната му забележка.
— Две жени, които всички познаваме, бяха убити — продължи той. — Колкото и да ни е неприятно, вече не можем да отричаме факта, че по всяка вероятност извършителят е някой от селото. Полицията очевидно не може, а вероятно и не иска да предприеме необходимите мерки. Но ние не можем повече да стоим и да гледаме как някой отвлича и убива жените ни.