С преднамерен, почти пресилен жест на загриженост, Скарсдейл посочи мъжа до себе си.
— Всички знаете каква загуба претърпя Маркъс. Каква загуба понесе семейството на съпругата му, след като тяхната дъщеря, тяхната сестра им бе отнета. Вашата съпруга може да бъде следващата. Или вашата дъщеря. Или сестра. Докога ще стоим бездейни, докато тези ужасни събития се разиграват край нас? Още колко жени трябва да умрат? Една? Две? Повече?
Огледа ни предизвикателно, като че ли очакваше отговор. Когато не го получи, Скарсдейл се обърна и измърмори нещо на съпруга на Лин Меткаф. Човекът примигна, все едно се събуждаше. Загледа с празен поглед претъпканата зала.
— Имаш да ни кажеш нещо, нали, Маркъс? — подсказа му отчето и премести микрофона пред него.
Маркъс като че ли дойде на себе си. Изглеждаше като обладан от духове.
— Той уби Лин. Той уби жена ми. Той… — Млъкна, по лицето му се зарониха сълзи. — Трябва да го спрем. Трябва да го открием и… и…
Скарсдейл постави ръка на рамото му, за да го успокои или да го възпре. По лицето на духовника се изписа благочестиво удовлетворение. Премести отново микрофона пред себе си.
— Достатъчно, стига толкова — каза той със сдържан, умерен тон. — Стига толкова!
Изправи се и удари по масата, за да подчертае думите си.
— Времето на бездействие отмина. Господ ни подлага на изпитание. Поради нашата слабост и самонадеяност позволихме на това изчадие, приело човешки образ, да се скрие между нас. Безнаказано и дръзко да нанася ударите си. Защо? Защото знае, че може. Защото вижда, че сме слаби. И не се страхува от слабостта ни.
Удари с юмрук по масата и микрофонът подскочи.
— Е, настъпи моментът да го накараме да се страхува от нас. Сега е моментът да му покажем силата си! Прекалено дълго Манхам беше жертва! Ако полицията не може да ни защити, тогава ще се защитим сами. Наш дълг е да изкореним злото.
Повиши тон и гласът му се сля с воя на микрофона. Седна, а в залата настъпи вълнение. Много от хората, които седяха, станаха на крака, аплодираха го и викаха в знак на одобрение. Светкавиците на фотоапаратите заблестяха, а журналистите се надвикваха и се опитваха да зададат въпросите си. Скарсдейл застана в центъра на сцената и се огледа, за да види какво е постигнал. За миг погледът му се спря върху мен. В очите му имаше страст. И триумф, осъзнах след малко.
Излязох навън, без никой да ме забележи.
— Просто не мога да го разбера този човек — казах ядосано. — Като че ли иска да провокира хората, вместо да ги успокои. Какво му става?
Джени подхвърли парченце хляб на патицата, която се бе доклатушкала до масата ни. Бяхме в една кръчма на брега на реката Бър, една от шестте реки, които минаваха през този край. Никой от нас не искаше да остане в Манхам и въпреки че бяхме само на няколко километра от него, все едно бяхме попаднали в различен свят. Покрай брега на реката имаше завързани лодки. Децата играеха наоколо, а масите бяха пълни с хора, които си приказваха и се смееха. Английска кръчма, като от учебник, с типично английско лято. Нямаше нищо общо с потискащата атмосфера, която бяхме оставили зад себе си.
Джени хвърли и последните трохи на патицата.
— Сега хората го слушат. Може би точно това иска.
— Не осъзнава ли какво прави? Един човек вече постъпи в болница заради самозабравили се идиоти, а сега окуражава създаването на местни отряди. И използва Маркъс Меткаф, за да накара хората да го подкрепят.
Спомних си, че Скарсдейл беше до него, когато издирвахме жена му. Нямаше да се изненадам, ако още тогава не се е опитвал да му повлияе. Подготвяше почвата, за да може по-късно да се възползва от нещастния съпруг. Щеше ми се да бях говорил с Маркъс, когато Лин изчезна. Не исках да му се натрапвам в скръбта му, но не отричам, че може и да съм постъпил егоистично. Като го видях, си спомних за болезнената загуба, която самият аз бях понесъл. Но като се отдръпнах и не се намесих, оставих Скарсдейл да му повлияе. И той не пропусна случая.
— Мислиш ли, че точно това иска? Да разбуни духовете? — попита Джени.
Тя не дойде на събранието. Каза, че според нея не е живяла в селото достатъчно дълго, за да участва в него. Но мисля, че по-скоро се беше уплашила от тълпата.