— Така изглежда. Не знам защо, но не се учудвам. Пламъкът и сярата впечатляват повече от обръщането и на другата буза. В продължение на години всяка неделна утрин се е изправял в празната черква. И сега няма да пропусне възможността да каже „Нали ви казвах“.
— Май не само той е обхванат от силни емоции.
Не бях осъзнал колко се бях ядосал на Скарсдейл.
— Извинявай. Просто се тревожа да не би някой да извърши някоя глупост.
— Нищо не можеш да направиш. Не можеш да бъдеш съвестта на селото.
Говореше разсеяно. Направи ми впечатление, че през цялата вечер беше необичайно тиха. Загледах се в профила й и в луничките по бузите и носа й. Нежните руси косъмчета по ръцете й изглеждаха съвсем бели на фона на потъмнялата от слънцето кожа. Беше вперила поглед в далечината. Очевидно водеше някакъв спор сама със себе си.
— Нещо не е наред ли? — попитах аз.
— Не. Просто се замислих.
— За какво?
— Ами… нищо особено — усмихна се, но някак напрегнато. — Имаш ли нещо против да си тръгваме?
— Не, щом така искаш — опитах се да прикрия учудването си.
— Моля те.
Мълчахме през целия път на връщане. Усещах някаква празнота в стомаха си. Проклинах се, че говорих така разпалено против Скарсдейл. Нищо чудно, че й омръзна да ме слуша. Е, сега вече провалих всичко. Поздравления.
Когато стигнахме в Манхам, вече се смрачаваше. Подадох мигач да завия към нейната къща.
— Не, не тук. Аз… помислих си, че може да ми покажеш къде живееш.
Не разбрах веднага какво ми казва.
— Добре.
Не можах да произнеса думата както трябва. Паркирах колата, бях задъхан. Отключих вратата на къщата и се отдръпнах, за да влезе. Парфюмът й ме замая. Усетих го, когато мина покрай мен.
Влезе в малкия хол. Беше точно толкова нервна, колкото и аз.
— Искаш ли нещо за пиене?
Тя поклати глава. Стояхме смутени. Трябваше да направя нещо, не можех. Не я виждах добре в сумрака. Само очите й светеха в тъмнината. Спогледахме се, никой не помръдна. Когато заговори, гласът й потрепери.
— Къде е спалнята?
В началото Джени беше несигурна, напрегната и плаха. Постепенно се отпусна, отпуснах се и аз. Първо нахлуха спомените ми за форма, усещане и мирис. След това настоящето надделя и всичко останало изчезна. Когато всичко свърши, тя лежеше сгушена в мен, усещах топлия й дъх върху гърдите си. Почувствах ръката й върху лицето си. Пръстите й попиваха стичащите се сълзи.
— Дейвид?
— Няма нищо, просто…
— Знам. Всичко е наред.
Така беше. Засмях се, прегърнах я и повдигнах брадичката й. Целунахме се дълго и бавно. Сълзите ми изсъхнаха и движенията ни отново се сляха.
Същата нощ по някое време, докато ние с Джени бяхме в леглото, Тина чула шум в задния двор. Също като Джени и тя не беше на събранието в кметството. Беше си останала вкъщи. Компания й правели бутилка вино и парче шоколад. Смятала да изчака Джени. Искало й се да чуе как сме прекарали вечерта. След като изгледала филма, който взела под наем, започнала да се прозява и била готова да си ляга. Тъкмо загасила телевизора, когато чула някакъв шум навън.
Тина не беше глупава. Две жени бяха убити, а убиецът все още беше на свобода. Не отворила вратата. Вместо това взела телефона, загасила лампата и отишла до прозореца. Внимателно надникнала в задния двор. Била готова веднага да набере номера на полицията.
Нищо. Тази нощ беше светло, имаше пълнолуние. Всичко се виждало. Дворът и ливадата зад него били пусти, нямало нищо страшно. Въпреки това тя останала известно време да наблюдава, докато се убеди, че шумът е бил само плод на въображението й.
Едва на следващата сутрин видяла какво било оставено навън. На двора лежала мъртва лисица. Била оставена съвсем внимателно, като че ли някой специално го бил направил. Ако Тина знаеше за лебедовите крила или за патицата, или за някое от другите мъртви животни, които убиецът внимателно беше използвал, за да разкраси жертвите си, тя нямаше да постъпи така.
Но не знаеше. Беше си селско момиче. Затова не се поколебала, вдигнала лисицата с една лопата и я изхвърлила на боклука. Доколкото можала да прецени от раните й, най-вероятно е пропълзяла в двора, след като е била преследвана от кучета. А може и някой да я е прегазил с кола. Можеше и да спомене на Джени за това между другото. Която пък вероятно щеше да ми каже. Обаче тази вечер Джени не се прибра в къщи. Беше все още при мен и когато по-късно се видели с Тина, съвсем естествено темата на разговора им нямала нищо общо с умрели животни.