Бях убеден в това.
Почуках на вратата още веднъж. Спомням си, че почувствах облекчение, че я няма. Очевидно не беше вкъщи и нямаше нужда да обяснявам какво правя там. Всъщност и аз не бях сигурен защо съм там. Не бях суеверен и за разлика от Линда Йейтс нямах никакви предчувствия. Линда не беше казала, че това е точно предчувствие. Просто сън. Знам колко привлекателни могат да бъдат сънищата. Привлекателни и измамни.
Тръгнах си и се опитах да се отърва от мислите си. По-добре, че не си е вкъщи — ядосвах се сам на себе си. Какво, по дяволите, си мислех, че правя? Не можех да оставя въображението ми да се развихри само защото някой заблуден турист е умрял.
Почти бях стигнал до джипа и спрях. Нещо ме тревожеше, но трябваше да се обърна, за да разбера какво. Дори и тогава ми отне известно време. Сандъчетата за цветя. Растенията в тях бяха сухи и увехнали.
Сали никога не би го допуснала.
Върнах се обратно. Пръстта в сандъчетата беше съвсем суха. Никой не ги беше поливал от няколко дни, дори може би от по-отдавна. Почуках на вратата, извиках я по име. Когато никой не отговори, натиснах бравата.
Не беше заключено. Възможно бе да е престанала да заключва вратата си, откакто живееше тук. Но също като мен и Сали идваше от града, а старите навици остават. Когато я бутнах, вратата опря в купчина писма. Те се разпиляха, прескочих ги и влязох в кухнята. Всичко беше както си го спомнях — стени, боядисани в лимоненожълто, солидни, непретенциозни мебели и няколко детайла, които показваха, че не се бе откъснала напълно от градския начин на живот — електрическа сокоизстисквачка, машина за еспресо и голяма, добре заредена поставка за бутилки вино.
На пръв поглед нямаше нищо нередно, освен купчината писма. Но в къщата беше задушно и се долавяше сладникавата миризма на загниващи плодове и плесен. Тя идваше от глинената купа върху стария чамов бюфет — натюрморт от почернели банани, ябълки и мухлясали портокали в памет на мъртвите. Цветята във вазата на масата бяха увехнали. Едно чекмедже до мивката стоеше полуотворено, като че ли някой я беше прекъснал, докато е вземала нещо от него. Понечих да го затворя, но размислих и го оставих.
Казах си, че може да е отишла на почивка. Или е била толкова заета, че не й е останало време да изхвърли плодовете и цветята. Имаше какви ли не възможни обяснения. Но също като Линда Йейтс, в този момент вече знаех истината.
Помислих си дали да не обиколя и останалата част от къщата, но се отказах. Вече започвах да я приемам като местопрестъпление и реших, че ще е най-добре да не пипам веществените доказателства. Излязох навън. Козите на Сали бяха заградени в задния двор. С един поглед разбрах, че се е случило нещо ужасно. Някои от тях бяха страшно отслабнали и немощни, но все още се държаха на краката си. Повечето лежаха изпружени в безсъзнание или мъртви. Бяха опасли всичко, което бяха намерили, а коритото им за вода беше съвсем сухо. Отстрани лежеше маркуча, с който наливаха вода. Поставих края му в коритото и пуснах чешмата. Водата зашумя и една-две от козите с олюляване се наведоха да пият.
Първо щях да извикам полицията, а веднага след това и ветеринаря. Извадих телефона си, но сигнал нямаше. Манхам беше печално известен с това, че мобилните телефони нямаха обхват навсякъде и на тях невинаги можеше да се разчита. Преместих се малко встрани и с радост видях, че сигналът започва да се прихваща. Започнах да набирам номера, когато забелязах нещо тъмно, полускрито под ръждясалото рало. Приближих се, бях напрегнат, но абсолютно сигурен какво ще видя.
Бес, кучето на Сали, лежеше мъртво в сухата трева. Изглеждаше много малко, козината му беше сплъстена и прашна. Прогоних мухите, които се надигнаха от трупа и се насочиха към мен. Преди да се отдалеча, забелязах, че главата на кучето е почти напълно отделена от тялото.
Изведнъж усетих, че жегата става още по-страшна. Краката ми механично ме отведоха до ленд роувъра. Искаше ми се веднага да се кача в колата и да потегля. Вместо това набрах телефона. Докато чаках да ми отговорят, се загледах в зеленото петно на гората, от която току-що идвах.
Не отново. Не тук.
Чух тих глас в слушалката. Обърнах гръб на гората и къщата и казах:
— Искам да съобщя за изчезнал човек.
Полицейският инспектор се казваше Макензи. Беше нисък, набит и заядлив. Около година-две по-възрастен от мен. Първото, което ми направи впечатление, бяха изключително големите му рамене. В сравнение с тях долната част на тялото му изглеждаше несъразмерна — краката му бяха къси, а стъпалата направо изящни. Щеше съвсем да прилича на културист от комикс, ако не беше очертаващото се коремче и застрашителната раздразнителност, която излъчваше. Беше невъзможно да не го приемеш насериозно.