Чаках до колата, докато Макензи и един цивилен сержант отидоха да погледнат кучето. Вървяха с бавна стъпка, не бързаха. Бяха твърде незаинтригувани. Но фактът, че бяха изпратили главен инспектор, вместо униформени полицаи, показваше, че в следствения отдел приемат нещата съвсем сериозно. Инспекторът се върна при мен, а сержантът влезе в къщата да огледа стаите.
— Разкажете ми отново защо дойдохте тук.
Миришеше на афтършейв и пот, долавяше се слаб мирис на мента. Темето му беше силно зачервено под рядката червеникава коса, но дори и стоенето на слънце да му причиняваше неудобство, той по никакъв начин не го показваше.
— Бях наблизо и реших да се отбия.
— Приятелско посещение, така ли?
— Просто исках да видя как е тя.
Щях да спомена Линда Йейтс само в краен случай. Бях неин лекар и всичко, което споделяше с мен, беше поверително, а и не смятам, че полицаят щеше да повярва много на някакъв сън. Аз самият трябваше да бъда по-внимателен. Обаче колкото и нелогично да изглеждаше, Сали беше изчезнала.
— Кога за последен път видяхте госпожица Палмър? — попита Макензи.
— Преди няколко седмици — трябваше да се замисля, преди да отговоря.
— Може ли малко по-точно.
— Спомням си, че преди две седмици се видяхме в кръчмата по случай лятното празненство. Там беше.
— С вас?
— Не, но разговаряхме.
Съвсем кратко. „Здрасти, как си? Добре! Ще се видим по-късно.“ Не вложихме нищо в последните думи, ако изобщо си ги бяхме казали. Вече нямах никакви съмнения.
— И след като не сте се виждали оттогава, днес изведнъж решихте да наминете.
— Чух, че са открили някакъв труп. Реших да дойда, за да се уверя, че е добре.
— Откъде знаете, че трупът е на жена?
— Не знам. Но си помислих, че няма да е лошо да проверя дали всичко при Сали е наред.
— Какви са отношенията ви?
— Надявам се, близки.
— Колко близки?
— Немного.
— Спиш ли с нея?
— Не.
— А спал ли си с нея?
Много ми се искаше да му кажа да си гледа работата. Но той точно това правеше. Бях съвсем наясно, че в такива моменти интимните подробности не могат да останат скрити.
— Не.
Впери мълчаливо поглед в мен. Аз също го изгледах. След малко извади пакетче ментови бонбони от джоба си. Докато спокойно слагаше един в устата си, забелязах на врата му бенка със странна форма. Прибра си бонбоните, без да ме почерпи.
— Значи с нея нямахте връзка. Просто добри приятели, така ли?
— Бяхме просто познати.
— Но се почувства длъжен да дойдеш да видиш дали всичко е наред. Никой друг не се сети.
— Живееше тук сама. Доста усамотено е дори и за нашите представи.
— Защо не й се обади?
— Просто не ми дойде наум — учудих се сам на себе си.
— Има ли мобилен телефон? — Кимнах утвърдително и той продължи: — Знаеш ли номера й?
Беше в паметта на телефона ми. Намерих го, знаех какво ще ме попита и се почувствах ужасно глупаво, че не се бях сетил сам.
— Да й се обадя ли? — предложих, преди да успее да каже нещо.
— Ако обичаш.
Усещах, че ме наблюдава, докато чаках сигнала свободно. Чудех се какво бих казал, ако Сали вдигне телефона. Всъщност не вярвах, че ще се случи.
Прозорецът на спалнята се отвори и сержантът подаде глава.
— Някакъв телефон звъни в дамска чанта, сър.
Чухме слабата електронна мелодия, която идваше зад гърба му. Изключих телефона. Мелодията в къщата спря.
— Всичко е наред. Ние бяхме. Продължавай. — Макензи кимна на сержанта.
Той се прибра от прозореца.
— Това нищо не доказва. — Макензи потърка брадичка.
Не отговорих.
— Господи, ужасно е горещо — въздъхна той. — Хайде да отидем на сянка.
За първи път показа, че жегата го мъчи. Застанахме в сянката на къщата.
— Дали има семейство? Някой, който би могъл да знае къде е госпожица Палмър.
— Не знам. Тя наследи фермата, но не съм чувал да има роднини в околността.
— Ами други приятели освен теб?
Трудно ми беше да реша дали във въпроса няма някаква уловка.
— Познаваше хората от селото. Не знам да е била особено близка с някого.