— Много мило от твоя страна. Благодаря.
Тя наблюдаваше пръстите му, които продължаваха трескавия си танц върху волана.
Това ли беше всичко?
Минаха покрай западната страна на Кралската библиотека и завиха по улица „Рюнебергсгатан“. До входа на номер 6 тя различи един мъж на около шестдесет, позна го от по-предната вечер, от парка „Берцелиус“. Хедлунд намали и паркира четиридесет метра по-напред и се покашля, преди да слязат от тойотата.
— Знаеш ли, мислех си за нещо.
— Какво?
— Ами ти си свикнала с Бутшюрка, нали? Сирийски дребни гангстерчета и югославяни, които продават анаболни стероиди в метрото. Но тук е моята територия, аз работя в полицейското управление на Сити от двадесет и пет години. Знам как се постъпва с такива типове. Така че остави ме да говоря, а?
Значи това било.
След няколко секунди Клаудия отговори с широка усмивка, засега успя да сдържи гнева, който пулсираше в нея.
— Няма проблеми, ти ще говориш, Хедлунд. Така ще бъде идеално.
Двамата слязоха от колата, всеки от своята страна, и затвориха вратите, погледите им се срещнаха отново над мръсния покрив.
— Аз ще слушам внимателно. Кой знае, може пък да науча нещо.
— Може — каза той и отвърна на усмивката й.
Пресякоха улицата и се приближиха към чакащия мъж. Той беше облечен в черен ленен костюм и бледоморава риза, които беше носил на вчерашното празненство, очите му бяха кървясали след безсънната нощ, тънката коса падаше несресана върху темето му.
— Улуф Русен, издателят на Хюберт.
Хед лунд пое протегнатата му ръка.
— Трябваше да се срещнем със съпругата на Рюдквист.
— Нея я няма.
— Виждам. Къде е?
Русен дръпна дълбоко от почти изгорялата цигара и я попипа с пръсти.
— Наистина ли е необходимо? Минали са броени часове от смъртта на Хюберт. Не може ли да изчакаме поне няколко…
— Изчакахме — прекъсна го Хедлунд. — Сега трябва да разговаряме с нея.
Русен погледна с крайчеца на окото си към жилищната сграда, която се намираше на отсрещния тротоар, редиците от прозорци гледаха към тях като любопитни очи.
— Добре, но не тук.
Той пусна угарката на земята, стъпка я и въведе кода за входната врата. Те влязоха след него, качиха се по сводестото стълбище. На втория етаж Русен извади връзка ключове, отключи вратата на апартамента и влезе предпазливо.
— Трябва да ви помоля да пазите тишина. Не искам да безпокоя Маргот.
— Маргот?
— Съпругата на Хюберт — обясни Русен шепнешком и кимна към една затворена врата в края на вестибюла. — Тя е в спалнята заедно с дъщерите им и лекаря. В състояние на тежък шок е и в никакъв случай не бива да бъде обезпокоявана.
— Трябва да разговаряме с нея.
— Изключено, тя прие случилото се ужасно тежко. Лекарят спомена как се нарича състоянието й — остра стресова реакция или нещо подобно. Дал й е успокоително и сега спи.
— Няма проблеми — намеси се Клаудия. — Можем да обсъдим въпроса с вас, това е достатъчно. Нали, Ролф?
Хедлунд направи леко, неподдаващо се на тълкуване движение с глава.
— Супер — каза тя. — Има ли някоя стая по-встрани, където можем да поговорим на спокойствие?
Русен кимна, в сивкавите му очи проблесна искрица на благодарност.
— Насам.
Тримата прекосиха просторния вестибюл. Стените бяха украсени със снимки в рамки: деца и внуци, портрет на членовете на Шведската академия, няколко известни художници и писатели. Тя разпозна чертите на лицето на южноафриканската нобелова лауреатка Надин Гордимър. Опита се да прочете посвещението в долния край на снимката, но беше невъзможно да се разгадае тънкият почерк.
Когато влязоха в дневната, Хедлунд спря и се загледа в махагоновата библиотека. Рафтовете бяха препълнени с редки издания и томове, книги с кожена и сатенена подвързия, с гърбове от телешки бокс с щампи и златни орнаменти.
— Рюдквист е чел много, предполагам?
— Той беше един от водещите литературоведи в Европа — отговори Русен. — А също и страстен библиофил.
Русен продължи към прозоречната ниша и махна с ръка към трите фотьойла в стил „Карл Малмстен“, черният телешки бокс изскърца, когато седнаха.