Отново се чу гласът на водещата от студиото:
— Колко сериозни са нараняванията? Колко души са загинали, има ли данни за това?
— Няколко войници и охранители се лекуват от телесни наранявания и увреждания на слуха. Няколко други са получи белодробни проблеми от създадения от аерозолната бомба вакуум. Но членът на Шведската академия Вилгот Елмандер е единственият загинал при нападението.
Когато Лео се облегна на стола, отчаянието в гласа му беше пълно.
— Значи е успял. В списъка не остават повече академици, Елмандер беше последният. Всички до един бяха убити.
Клаудия се взираше в телевизора, очите й проблясваха от ярост и разочарование.
— Моята работа беше да го спра и се провалих.
Лео понечи да протегне ръката си и да я сложи върху нейната, но се отказа, знаеше, че тя ненавижда да я докосват, когато е ядосана. Вместо това той отпи от шоколадовата си напитка.
— Сега сигурно все пак ще заловят убиеца. Не може да се измъкне от онези гори, невъзможно е. Нали кучета следотърсачи, полицейски хеликоптери и хиляди войници го търсят под всеки храст.
Отначало тя остана мълчалива и продължи да се взира в телевизора, след това изсумтя в отговор:
— Няма смисъл да претърсват горите на Вестерьотланд, той не е там.
— Откъде знаеш?
— Видях на какво е способен. Ако му е трябвал радиоуправляем хеликоптер, не си е купил играчка от хоби магазин — вероятно сам го е направил.
Лео остави празната бутилка.
— Собственоръчно?
— Да, сигурно е построил мощен хеликоптер, нали е трябвало да пренесе термобарическа бомба. За нея е необходим съд с няколко литра аерозол, вероятно пропилен, и две взривни устройства — едното, за да взриви съда, и още едно, за да възпламени течността. Трябва да е монтирал и инфрачервена камера на хеликоптера, иначе нямаше да може да навигира през горския терен в пълна тъмнина. Целият този товар води до значително по-голямо потребление на гориво.
За кратко тя се втренчи умислено в плота на масата.
— Вероятно е използвал истински газови турбини и реактивно гориво, за да може хеликоптерът да пренесе товара. Ако е конструирал много сполучлива летателна машина, а очевидно го е направил, тогава хеликоптерът може да прелети големи разстояния.
— Колко големи?
— Към сто километра.
— Сто километра! Значи може да е стоял където и да е в радиус от сто километра от Карлсборг? Може да е насочвал проклетия хеликоптер от Йоребру или Йоншьолинг.
— Да.
— Значи е напълно безсмислено да се претърсват горите? Той може вече да се намира почти навсякъде в Швеция.
— Да.
Лео се отпусна бавно на стола.
— Какво мислиш, че ще направи сега?
— Нямам представа, знам само едно. Трябва да го заловим, трябва да хванем този мръсник.
От телевизора отново звучеше повторението на някакво риалити шоу. На бара таксиметровите шофьори поръчваха сандвичи с кюфтета, шоколадови топчета, кафе, гласовете им изпълваха помещението, докато се опитваха да се надвикат един друг с конспиративни теории и разсъждения за убиеца.
Клаудия завъртя леко настрани пластмасовия си стол, настани се с гръб към бара.
— Ех, защо Шведската академия не е присъдила проклетата Нобелова награда на Стриндберг през 1911 година? Сега нямаше да седим в това долнопробно кафене.
Тя говореше, без да се замисля, но Лео се вторачи удивено в нея с полуотворена уста.
— Боже мой…
— Какво пък сега?
— Трябва да съм бил сляп — сляп като смок. Как можа да ми убегне такова нещо?
— За какво говориш, Лео?
— За убиеца. Откъде е можел да знае какво е направила Шведската академия през 1911 година? Как, по дяволите, е знаел, че са отказали да присъдят Нобеловата награда на Стриндберг?
— Какво искаш да кажеш?
— Онова гласуване на академиците през 1911 година — това е една от най-добре пазените тайни в литературната история. Тази информация е записана на едно-единствено място — в секретния архив в подземието на Борсата. До него имат достъп само осемнадесет души. Осемнадесет души от цялото земно кълбо и те са членовете на Шведската академия.
Погледите им се срещнаха над масата.
— Възможно ли е? — прошепна Клаудия. — Може ли някой от Академията да е разказал всичко на убиеца?
— Нямам представа, но трябва да разговаряме с членовете. Веднага.
— Лео, деветима от тях са убити, останалите се пазят денонощно от стотици полицаи. Освен това нас с теб ни издирват, забрави ли? Дори не можем да изпратим есемес на академиците. И думичка не можем да измъкнем от тях.