— Напротив, можем.
— Как по-точно?
— В архива в Борсата се намират ръчно водените протоколи от заседанията през годината. Там можем да прочетем какво е написал Хюберт Рюдквист на заседанието на Академията в четвъртък — онова, което се е провело преди малко повече от седмица, четири дни преди той да бъде убит в парка „Берцелиус“.
Без да сваля поглед от Клаудия, Лео се наведе към нея.
— Трябва пак да се вмъкнем в архива. Трябва да прочетем записките от заседанието — последните думи, написани от Рюдквист. В тях може би има някаква следа.
Тя се забави малко с отговора си.
— Не е кой знае каква възможност — каза накрая.
— Не, но е единственият ни шанс.
Клаудия прокара бавно пръсти през косата си, втренчи се в двете големи цветни снимки на първата страница на „Афтонбладет“.
— Онзи ден ни пусна уредникът на Шведската академия. Сега ни издирват, лицата ни са във всеки вечерен вестник в страната. Тази вечер няма да можем да влезем през главния вход.
— А как ще влезем тогава?
Клаудия погледна през мръсния прозорец и остави въпроса на Лео без отговор, вместо това отхапа за последен път от сандвича с шунка и се изправи.
— Ела, до Руслагстул има денонощна бензиностанция.
На няколко километра на юг, в подобна на пещера подземна стая под площад „Бренда томтен“, стоеше Вернер Столте. Над главата му висеше чугуненият полилей със седемте си почти изгорели свещи, пламъците трептяха неспокойно, сякаш предусещаха какво ще се случи.
Той стоеше неподвижно, но сянката му танцуваше бурно по скалната стена. Столте не отделяше очи от листа в стъкления шкаф, проядените от мастилото букви почти не се четяха, но думите се бяха врязали завинаги в паметта му. Онова, което в продължение на близо век беше изглеждало от ясно по-ясно, за една нощ беше станало неясно.
Той бавно прекоси издълбаната в скалите стая и седна на един от кожените фотьойли. На масата от тик до джобната месингова бутилка лежеше един брой на тазвечерния „Афтонбладет“. Погледът му пробяга по снимките и сензационните заглавия, които изпълваха централните страници на вестника. След това Столте погледна към камината, огнените езици ближеха почернелите й стени.
До него седяха двамата, които споделяха тайните му и дадените от него обети. Жената сложи ръката си върху неговата и погледите им се срещнаха в мълчание. До долапа седеше другият мъж — този, чийто дядо беше работил като докер на кея Стадсгордсхамнен, по челото му бяха избили едри капки пот, докато гледаше втренчено празните рафтове на шкафа. Той навлажни устните си и дълбоко в гръдния му кош се оформи въпрос, който излезе от устните му като шепот:
— Можехме ли да постъпим по-различно? Можехме ли да действаме по друг начин?
Вернер Столте насочи погледа си към мъжа.
— Не, приятелю, не можехме.
22
Мотиви на Шведската академия:
за неговата монументална творба „Благодатта на земята”
18 май 2012 година
Североизточната част на Гамла стан беше безлюдна и пуста в среднощната тъмнина, само тук-там по някой купонджия се прибираше у дома, но никой не обърна внимание на мотоциклета, който мина покрай кея Стрьомкайен, изкачи се по „Шьопманбринкен“ и спря до бронзовата статуя на свети Георги и дракона.
— Готов ли си, книжен плъх такъв?
— Мисля, че да.
С безшумни крачки Клаудия и Лео се спуснаха по „Шьопмангатан“ и се отдалечиха по тъмните улички. В края на Средновековието, когато столицата се беше разраствала, хората наричали тази част от денонощието „призрачния час“. В залите на Кралския дворец се появявала Бялата дама, на улица „Дарестгатан“ се навъртали духовете на екзекутираните, под сводовете на басейна „Стуршюркубадет“ изниквали призраците на убити доминикански монаси. Нощи като тази карали жителите на Стокхолм през XVII век да вярват в привидения и не намерили покой духове.
Сега между църковните кули светеше зловещ лунен сърп, а воалите на мъглата се спускаха като призраци над залива Салтшьон, проникваха между сградите, очите на статуите сякаш следваха Клаудия и Лео в мрака. Когато минаха покрай един кестен с бели цветове, Клаудия спря и погледна към залепения на плоча от ПДЧ цирков афиш, който беше закован върху посивелия дънер.