— Ще ни свърши идеална работа.
Тя откъсна плочата от дънера и продължи с бързи крачки нагоре по улица „Свартмангатан“, пъхнала под мишница афиша на Джак Бразилеца. Когато стигнаха до дългата страна на „Стурториет“, се скриха зад едно скеле и огледаха площада за полицейски патрули и нощни пазачи. След малко повече от минута Клаудия кимна и тръгна към Борсата. На горния етаж светеха два прозореца, изглеждаше сякаш наблюдават зорко площада. Каменното стълбище беше все така отрупано с букети и съболезнователни писма, няколко паметни свещи трептяха на нощния вятър, но тълпите от хора и журналистите бяха изчезнали. Клаудия спря до един приземен прозорец на фасадата, остави раницата и цирковия афиш на земята и се огледа.
— Лео, досега действахме в рамките на закона, поне що-годе. Сега прекрачваме тази граница.
— Знам.
Четвърт час по-рано Клаудия беше спряла на денонощната бензиностанция до Руслагстул и беше купила хидравличен крик. Сега го извади от раницата и го сложи на калдъръма под решетката на прозорчето, след това натисна бързо двадесетина пъти с крика. Железните скоби, с които решетката беше закрепена, пращяха, когато се откъсваха от фасадата.
Лео се вторачи в нея смаян и омагьосан, но когато тя извади полуизядения сандвич с шунка от кафене „Чашата“, той прошепна:
— Боже мой, нали няма да ядеш сега?
— Не.
Тя изхвърли сандвича, но запази алуминиевото фолио, сгъна го на две, след което клекна до прозорчето и разгледа стъклото.
— Густав III е създал Шведската академия през осемнадесети век, нали?
— През 1786, защо?
— Тази алармена система с магнитен датчик е почти на същата възраст като Академията — отговори тя усмихнато. — Ако бяха монтирали модерна инфрачервена аларма с вибрационен датчик, щеше да бъде невъзможно да влезем оттук. Сега трябва само да внимаваме да не разделим двете половини на магнитния контакт.
Тя повдигна внимателно крика и притисна един парцал към горната част на стъклото. След това удари силно по парцала и приглушен звук от счупено стъкло изпълни пустите улици наоколо. Клаудия пъхна бързо ръката си през счупеното прозорче и закрепи алуминиевото фолио върху правоъгълния магнитен прекъсвач на алармата. Изчака десетина секунди, без да помръдва нито мускул, след което отвори рамката на прозореца.
— Внимавай за стъкълцата — прошепна, когато се вмъкна през тясното прозорче.
След като и двамата се спуснаха в подземието, Клаудия хвана цирковия афиш и го сложи пред прозорчето. После те се запромъкваха предпазливо и пипнешком през тъмния като катран архив.
— Лампите трябва да са някъде тук — прошепна Лео.
Тя чу как стъпките му заглъхват в мрака, чу как стъкленият шкаф се отвори, секунди по-късно подземието се изпълни с яркожълта светлина. Той стоеше на няколко метра разстояние, вдигна лампата за четене и снопът светлина обходи подземния архив. Лео се запровира бавно между етажерките, докато не стигна до махагоновия шкаф, и започна да търси сред старинните томове. Пръстите му се плъзгаха по гърбовете на книгите, по тайни писма и засекретени номинации, накрая спряха върху един годишник на най-горния рафт. Той беше подвързан с козя кожа — с марокенова подвързия в бронзов цвят точно като по-старите томове, но гърбът му беше в по-тъмен нюанс и нямаше щампован златен надпис. Лео свали книгата от рафта и я сложи върху катедрата за четене, а когато отвори кориците, текстилната подвързия изпращя. Той се обърна към Клаудия с възхитена усмивка.
— Yes, ето го.
— Добра работа — усмихна се тя в отговор.
Лео разлисти годишника много предпазливо и опитно, обръщаше страница след страница, разглеждаше датите. Преди малко повече от седмица Хюберт Рюдквист беше записал тези редове, тогава Академията бе провела заседанието си както всеки четвъртък, а членовете се бяха събрали в заседателната зала на втория етаж на Борсата. Сега деветима от тях бяха убити, застреляни с револвер и снайперска пушка, отровени със секрет от дърволази, взривени в атентат с аерозолна бомба.
Малко по-късно в полумрака се чу гласът на Лео:
— Представи си само, Хюберт Рюдквист е мъртъв от четири денонощия. Сега гласът му отново се чува — от гроба. Като на призрак.
Върху ръчно пресованите листове пред него се появиха последните записани от Рюдквист редове в живота му.
— Ето.
Ръцете на Лео обгърнаха кориците и се разтрепериха от очакване, когато започна да чете записките на висок глас.
Четвъртък, 10 май 2012 година, Стокхолм