В склада за материали липсват кламери и пликове размер АЗ — за пореден път! Да се обсъди с Класе и Ингер. (Да се определи кой за какво отговаря!!)
Дати за заседания на Нобеловия комитет: 24.05, 25.05, 04.06 и 05.06. (Елмандер ще закъснее с 45 минути на 4-ти заради влака от Гьотеборг — да преместим ли заседанието в по-късен час? Да! Предлага начало в 10:15 ч.)
Цветя с картичка за Лисбет в „Каролинска“. (Уви: състоянието й се е влошило.)
Постоянен секр.
Лео удари с двете си ръце по катедрата.
— Нищо, ама съвсем нищо.
Той обърна една страница назад, прочете записките от заседанието в предишния четвъртък — трети май 2012 година. Точно под датата беше записан кратък ред:
Заседанието бързо и ефективно. Като никога…
По-долу на същата страница Рюдквист беше записал бележка от четвъртък, 26 април:
ВиК фирма ще смени уплътнителите за крановете в зала „Рентметарсален“ на 23 май, 08:00–09:30. Топлата вода спряна в посочения период.
Лео заразлиства годишника все по-отчаяно, бележка по бележка — към седемдесет страници с кратки записки, накрая затвори с въздишка кориците от козя кожа.
— Мамка му…
— Абсолютно нищо ли?
— Нищо.
Когато вдигна поглед от годишника, лицето му беше мрачно и изразяваше безсилие.
— Въобразявах си, че последните записки на Рюдквист ще съдържат някакво разкритие. Следа, тайна — все нещо. Но тук пише само за тъпи канцеларски материали и други дреболии.
Той започна да снове напосоки между тъмните етажерки.
— По някакъв начин убиецът е научил абсолютно всичко. Всичко за Стриндберг, за не връчената Нобелова награда, всичко, записано в годишника от 1911 година. Някой член на Академията трябва да му е казал.
— Има още една възможност.
Той спря, втренчи се в Клаудия.
— Каква?
— Ако никой не му е казал, значи…
— Го е разбрал сам! — заключи Лео.
— Именно.
Той се спусна към нея и хвана ръцете й, въодушевен като дете.
— Имаш право, убиецът трябва да е бил тук, в подземието. Трябва да е влизал тук и да е чел годишника от 1911 година, това е единственото обяснение. Но как, по дяволите, е успял?
— Нямам представа.
— Може би е разбил прозореца? Като нас.
— Тогава проникването щеше да бъде разкрито и щяхме да сме чули за него. Не, трябва да е влязъл и излязъл напълно незабелязано. Тайно.
— Но как е успял тогава? Не може да се е проврял през стената.
Клаудия прокара ръка по масивните каменни стени.
— Може би точно това е направил.
Рикард Алстрьом се изплю върху асфалта. Пред него магистралата лъкатушеше през селскостопанския пейзаж тъмносива и самотна, а откъм полицейската кола долиташе шумът от комуникационната система — непрекъснати рапорти от горските райони между Карлсборг и Шьовде.
Няколко от колегите им от норшьопингската полиция бяха командировани там и сега участваха в най-голямото издирване на убиец на шведска територия за всички времена. Снабдени с кучета следотърсачи, бинокли за нощно виждане, бронирани жилетки и картечни пистолети, те претърсваха вестерьотландските гори и блата.
Но той трябваше да си остане у дома. Заедно с още десетина младши полицаи му бе наредено да постави бариери на път Е4 в северна посока, а също и на национален път 56. Намираше се в покрайнините на Ставшьо, на сто и четиридесет километра от центъра на събитията. Вместо да вземе участие в полицейския командоски отряд, работеше като регулировчик. Никога не беше побеснявал от ярост така, както когато районният директор на полицията не включи името му в списъка на младшите полицаи, които само преди два часа бяха отлетели за Карлсборг с военен хеликоптер.
Именно гневът и разтворимото кафе го държаха буден на поста му на самотната магистрала. Беше спрял петдесетина шофьори, предимно източноевропейци с тирове и жители на Нюшьопинг, които бяха посетили фестивала „Линди хоп“ в парка на Мутала. Той изплю тютюна си за смучене, изтри устата си с ръкава на якето и изплакна остатъците с изстинало кафе. Тогава горе на хълма се появи синапено жълт „Опел Кадет“. Движеше се бавно, в най-дясната част на пътното платно.
— Този е твой, Алстрьом — извика един от колегите му.
Той измърмори:
— Добре, добре.
Когато Алстрьом вдигна лявата си ръка, опелът забави и спря на банкета. Стъклото от страната на водача се спусна бавно и пред погледа на полицая се появи възрастен мъж. Седеше приведен над волана, силно прегърбен, а гласът му се оказа дружелюбен и писклив.