— Какво има? Нали не се е случило някое сериозно произшествие?
— Само рутинна проверка — отговори Рикард и светна с джобния си фенер.
Лицето на стареца се показа ясно на светлината. Беше към деветдесетгодишен, може би дори по-възрастен, голата му глава беше покрита със старчески петна и тук-там отделни кичури коса.
— Шофьорската ви книжка и регистрацията на автомобила, ако обичате.
Старецът се наведе бавно напред и завъртя копчето на слуховия си апарат.
— Извинете, какво казахте?
— Шофьорска книжка и регистрация!
— Разбира се, разбира се. Един момент.
Мъжът отвори жабката с треперещи ръце и извади документите си, бяха прилежно прибрани в плик за замразяване, пристегнат с ластици.
— Заповядайте.
През мръсния найлон Рикард различи снимка и име.
— Алрик Лундстет?
— Да, точно така.
— Изчакайте.
Алстрьом отиде до полицейската кола и въведе регистрационния номер и пълното име на мъжа в комуникационната система РАКЕЛ. Скоро екранът показа същата снимка като в шофьорската книжка, фигурираха и всички лични данни, телефонен номер с код 0158 и адрес в Енеста. След като Рикард прегледа данните, той се върна при „Опела“ и протегна плика за замразяване през спуснатото стъкло.
— Излезте за малко от колата, ако обичате.
— Да, разбира се, на секундата — отговори мъжът доброжелателно.
Той се подпря на рамката на вратата и излезе с усилие от колата. Беше среден на ръст, но толкова прегърбен, че главата му едва-едва се подаваше над покрива на опела.
— Можете ли да отключите багажника?
— Отключен е, полицай. Заповядайте, направо погледнете вътре.
Рикард отиде до задната част на „Опела“ и натисна заключващия механизъм. Капакът се вдигна и се показа тесният, почти празен багажник, в който имаше туба с бензин, няколко ръждясали инструмента, охлаждаща течност и нищо повече. Рикард попипа по настланото с филц дъно и зад тубата с бензин, след което затвори капака с трясък. Когато отиде от страната на шофьора, чу немощния глас на стареца:
— Извинете, полицай. Може ли пак да седна? Краката ми не са като едно време.
— Разбира се.
Мъжът се настани отново зад волана с голямо усилие, а Рикард го гледаше през отворената врата откъм шофьорското място.
— Откъде идвате?
— Посетих сестра си в болницата в Мутала. Тя от години страда от алцхаймер. Сега отгоре на всичко е развила и пневмония, а това не е шега работа на нейната възраст. Следващата неделя, да чукна на дърво, става на сто и три. Казва се Агнес Холм. Участва в лятната олимпиада в Берлин през 1936 година, макар че тогава се казваше Лундстет, естествено — Агнес Лундстет. Стигна до втория кръг на квалификациите по рапира. Може би сте чували за нея?
— Не. Накъде пътувате?
— Прибирам се у дома в Гнеста, разбира се. Но утре отивам отново в отделение 11 на болницата, така да знаете. Все някой трябва да наглежда бедната Агнес, не мислите ли?
Рикард кимна разсеяно и надникна в тъмното купе на автомобила. Когато го заля задушаващата миризма на пот и урина, той се отдръпна леко назад и направи гримаса. В сумрака не се виждаше добре, но в светлината от фенера той различи множество купони за храна и десетина вестника на задната седалка, няколко пожълтели броя на „Сьодерманландс Нюхетер“, а отдолу — порносписание.
Изпълващата колата миризма беше непоносима, но заповедите на районния полицейски началник бяха ясни — всички автомобили трябваше да се претърсват за скривалища за оръжие. Всички, без изключение. Рикард се опита да не обръща внимание на миризмата, като си пое дълбоко дъх, а след това бутна напред облегалката на мястото на шофьора и започна да претърсва задната седалка, върховете на пръстите му опипваха под купоните и между приложенията на вестниците.
Старецът се обърна, между кафеникавите му зъби излизаше кисел въздух, когато говореше.
— Нали разбирате, бяхме много братя и сестри. Седмина, а Агнес беше най-голямата. Мама беше болна от туберкулоза. А татко работеше в желязната мина в Гренгесберг в Бергслаген, затова го виждахме само по празниците. А и тогава почти не го виждахме. Той веднага отиваше в ресторанта на гарата в центъра на града. Там имаше евтин „Пилзнер“, нали разбирате. Така че Агнес се грижеше за нас, малчуганите. Представяте ли си? Единадесетгодишно момиче, което се грижи за шестимата си братя и сестри?
Рикард не отговори, върховете на пръстите му внезапно напипаха подгъва в задната част на кожената седалка, а когато го дръпна, шевовете се разкъсаха. Старецът веднага се наведе към него, устните му докоснаха дясната скула на Рикард, когато повиши пискливия си глас.