— Тя переше и готвеше. Слагаше ни да си легнем вечер и ни изпращаше на училище в Льовосбериет сутрин. Агнес винаги ни е била като майка. Но сега тя е тази, която се нуждае от помощ, и на мен се пада да се грижа за нея, защото от всички братя и сестри останах само аз.
Слюнката се стичаше от ъгълчетата на устата на стареца, когато говореше, няколко капки паднаха на врата на Рикард, докато опипваше шевовете на задната седалка. Въпреки това той продължи да търси под регионалните вестници, порносписанието и купоните за храна, изведнъж обзет от любопитство, и през ума му премина една мисъл.
„Крие ли се нещо в този безпорядък?“
В този момент той усети нещо най-отзад до левия ъгъл на седалката — под списанията пръстите му докоснаха парче плат. Точно тогава треперливият глас на стареца стана още по-писклив.
— Да, останахме си саминки, Агнес и аз. Еверт почина още през 1929 година, когато се скъса язовирната стена до хартиената фабрика в Хова. Вера се зарази с туберкулозни бактерии точно като мама и умря на седемнадесети март 1934 година, в същия ден, когато навърши двадесет и една. А Ерланд, той…
Рикард бавно стисна парчето плат и го издърпа от купчината с вестници. Вонята, която сега го блъсна в лицето, беше ужасяваща, по китката му потече златистокафява течност. Платът беше чифт гащи, пропити с урина и изпражнения. С рязко движение Рикард издърпа главата си от опела и затръшна вратата. Жадно си пое дъх и гаденето се надигна в гърлото му, той затърка трескаво ръката си във влажната от росата трева край пътя. Когато се изправи, не беше в състояние да срещне погледа на възрастния човек. Преглътна гаденето и залепил поглед за асфалта, промърмори:
— Можете да тръгвате.
— Моля? — каза старецът и отново завъртя копчето на слуховия си апарат.
— Казах… че можете да продължите. Продължете пътя си. Тръгвайте!
Разочарованието в гласа на стареца беше явно, много му се искаше да продължи да си говори с него, Рикард разбра това. Вероятно сега за първи път от дълго време му се удаваше да си поговори с някого.
— Аха, ясно. Лека нощ, полицай.
С трепереща ръка той освободи ръчната спирачка и запали двигателя, а после потегли.
Рикард се загледа след синапено жълтия „Опел“, видя как той бавно продължи по пътя си в среднощния мрак. След това напълни устата си с огромна глътка от пластмасовата чаша, силното разтворимо кафе премахна донякъде разяждащия вкус от гаденето. После той се обърна и извика на колегата си, който стоеше на двадесетина метра по-надолу по магистралата:
— Колко типично. Можехме да търсим убиеца на академиците в горите на Вестерьотланд, да се промъкваме с по един АК4. Вместо това стоим тук на Е4 и претърсваме стогодишни напи кани старчета.
Смехът на колегата му отекна в пролетната нощ.
— Животът е несправедлив, Алстрьом, страшно несправедлив.
Клаудия седеше в средата на подземната стая и осветяваше архива с преносимата лампа. Прокара светлинния сноп покрай прозорчетата, покрай етажерките, по стълбището, което водеше нагоре към масивната желязна врата.
— Убиецът трябва да е бил тук.
— Да.
— Трябва да е чел годишниците. Но как, по дяволите, е влязъл?
— Може би е откраднал ключовете за вратата към подземието? — предложи Лео и кимна към катраненочерното стълбище.
— Не, този мръсник прави всичко скришом. Би представлявало прекалено голям риск да влезе през главния вход на Борсата и да отключи вратата на архива от външната страна.
Тя обхождаше бавно архива с лампата, осветяваше частите от стените, които се виждаха между редиците от етажерки.
— Вратата и прозорчетата са очевидните входове — тези, които са известни на всички. Може би има някакъв друг начин да се влезе.
— Трети вход?
— Именно.
Клаудия продължи да осветява каменните стени, проучваше всеки участък от грубата зидария метър по метър.
— Какво търсим всъщност?
— Нямам представа — промърмори тя в отговор.
Докато обхождаше подземието със светлинния сноп, попила с длан по неравната повърхност на стената, търсеше процеп или пролука в тъмнината, невидим райбер, скрито резе, ключалка.
Все нещо трябва да има тук. Каквото и да е.
Спря до шкафа с витрината и го бутна внимателно настрани, из архива се разнесе пронизително скърцане, докато краката се движеха по каменната настилка. Изведнъж тя спря и погледна участъка от стената, който допреди малко беше скрит.