— Лео, напълно ли си сигурен за това Kymendö?
— Не.
Той натисна внимателно с върха на клечката почернелите сребърни букви една по една: K-Y-M-E-N-D.
Когато накрая натисна последната буква, О, от скалата се чу механичен звук, нещо като тътен, и в стената на подземието се появи цепнатина. Тухлите бавно се отдръпнаха настрани една по една, закрепени на стоманени релси в застлания с варовикови плочи под. На мястото, където допреди малко имаше масивна каменна стена, сега зееше тунел — спускаща се под лек наклон скална шахта.
— Мисля, че намерихме третия вход.
— Така изглежда — отговори Клаудия.
— Искаш да слезем долу, предполагам?
— Правилно предполагаш.
Той си пое дълбоко въздух.
— Клаудия, нямаме никаква представа какво има там долу.
— Точно затова ще слезем.
Тя прекрачи предпазливо през отвора и светна в тъмнината с лампата за четене. Скоро чу стъпките на Лео зад гърба си, дишането му, което бавно се приближаваше. След няколко метра криволичещият подземен проход се разклоняваше.
— Надясно или наляво?
— Не знам, надясно.
— Добре.
Те тръгнаха бавно през десния тунел, започнаха да слизат все по-навътре в земята, навеждаха се под стърчащи скали и варовикови отлагания.
— Пази си главата.
Клаудия вдигна лампата за четене и освети скалните стени, катраненочерни и влажни, с падащи от тавана студени капки вода и пълзящи по камъните насекоми. Когато стъпи в една кална локва, два плъха побягнаха и изчезнаха в цепнатина в скалата.
— Що за място е това, по дяволите?
— Чел съм за него — каза Лео запъхтяно. — Предполага се, че в Гамла стан има много такива тунели. Тридесетина, може би дори повече. Съществуват от Средновековието.
— Шегуваш ли се?
— Не. Някои са построени от монасите доминиканци през петнадесети век. Други били тайни проходи, които кралете наредили да бъдат прокопани от двореца — така стигали незабелязано при любовниците си в града.
Те повървяха стотина метра през подземния проход, понякога той се спускаше рязко надолу, друг път се извиваше нагоре. Когато стигнаха до второ разклонение, Клаудия освети с лампата в двете посоки.
— Мамка му, надясно или наляво?
— Наляво?
— Добре. Не мога да проумея как кралете са се ориентирали тук долу.
Те продължиха през по-широкия от двата тунела. След няколко минути минаха покрай един сталактит, добре познатата му варовикова форма стърчеше от тавана на тунела.
— Мисля, че вече сме минавали оттук.
— И аз мисля така. Какво да правим?
— Не знам. Предполагам, че…
Изведнъж тя замлъкна, направи няколко крачки встрани и вдигна лампата покрай скалната стена.
— Тримурти!
Лео застана до нея и разгледа проблясващия сребърен символ — вградени в скалата букви.
По устните на Клаудия премина сурова усмивка, докато разглеждаше двете думи в ъглите на триъгълника.
— С този ще се справя дори и аз.
Тя извади клечката за зъби от задния си джоб, хвана я здраво с дясната си ръка и натисна сребърните букви: A-R-V–I-D-F-А-L-К[85]. Каменната стена се разтвори отново пред тях и този път разкри страничен тунел — кратък проход, в края на който се виждаше светлина. Те прекрачиха през отвора и Клаудия сложи дясната си ръка върху своя „Зиг Зауер“, Лео вървеше плътно зад нея. Само след няколко крачки пред тях се разкри огромна зала в скалите. От сводестия таван висеше кристален полилей от черен чугун, много от свещите бяха изгорели, но две продължаваха да горят, пламъците осветяваха пещерата и хвърляха златисточервено сияние върху Клаудия и Лео. Те веднага забелязаха трите фигури до камината — три човешки тела, които лежаха неподвижно на каменния под.
— По дяволите…
Втурнаха се към Вернер Столте и клекнаха до него, огледаха безжизненото му тяло.
— Значи ни е излъгал.
— Да, излъгал ни е.
— Мислиш ли, че той е бил убиецът… въпреки всичко?
— Не, но трябва да го е познавал, поне това е сигурно.
Бясна, Клаудия удари с юмрук по скалната стена.
— Мамка му, ако само бяхме дошли малко по-рано.
С опитни движения тя докосна каротидната артерия на жената и прокара пръсти по лицевата й мускулатура.
— Самоубили са се, нали?
— Да — отговори тя, — и не може да е било отдавна. Още не са се вкочанили. Ако бяхме дошли десет минути по-рано, може би сега щяхме да имаме всички отговори.
Тя се изправи, приближи се до масата от тик и хвана високата десет сантиметра месингова джобна бутилка. Внимателно поднесе отвора на бутилката към лицето си и острата миризма проникна в ноздрите й.