— Бял арсен, разтворен във вода, предполагам.
Тя остави бутилката и се обърна към Лео.
— Арсенът е бил най-често използваната отрова през деветнадесети век и в началото на двадесети.
— Да, Стриндберг заплашвал през ден, че ще се самоубие, особено докато пишел „Ад“. Твърди се, че носел у себе си джобна бутилка, съдържаща арсен на прах.
Лео хвана внимателно бутилката и я завъртя леко, гърлото й проблесна на светлината от огъня и той успя да различи надписа върху нея — двата инициала бяха гравирани в месинга: Ю. А.
— Юхан Аугуст.
Когато забеляза и останалите предмети, Лео се втурна в полумрака ококорен и поразен, освети с лампата за четене стотиците томове, снимките и научните инструменти, които бяха струпани покрай скалните стени. На рафтовете намери части от бутална парна машина, няколко дъгови лампи, ютии. При един ръкопис се спря и разгледа изтърканата хартия на заглавната страница.
— Чернова на „Майстор Улуф“ — прошепна той. — Сигурно е първата версия на Стриндберг — тази, която е била отказана от „Драматен“.
С бързи крачки продължи покрай етажерките, между архивните шкафове, погледът му се плъзгаше по стогодишните предмети.
— Това е невероятна съкровищница. Всички вещи на Стриндберг, които са изчезнали от почти сто години, са били скрити тук долу.
Накрая спря до един шкаф с витрина и разгледа разядената от мастилото хартия, положена върху червен копринен плат под стъклото. Клаудия го чу как се мъчи да си поеме дъх.
— Този почерк ми е познат — каза той. — Има само един човек, който може да е написал тези редове.
— Стриндберг?
Лео кимна и се наведе към защитното стъкло.
— Написани са върху лист на редове от марката „Лесебу“, произведен от ленени нишки. Стриндберг започва да използва толкова скъпа хартия едва когато издателство „Бониерш“ купува правата за сборните му съчинения — именно тогава забогатява. Следователно тези редове трябва да са написани през 1911-а или 1912-а, само няколко месеца преди смъртта му.
Клаудия застана до стъкления шкаф и разгледа проядените от мастилото букви.
— Можеш ли да прочетеш какво е написал?
— Може би.
Той разчете текста буква по буква — проядени букви и изтрити фрази, заключителните редове прочете на висок глас:
— Никога не забравяйте онези, които ме унищожиха. Трябва да отмъстите. Винаги помнете: Отмъщението!
Клаудия го погледна.
— Отмъщението?
— Да, така пише. Отмъщението.
Изведнъж от камината се чу звук — хъркане — и те се втурнаха към тухления цокъл, където лежеше прострян Вернер Столте. Лицето му беше бледо като на мъртвец, но очите му се движеха бавно в орбитите си. Клаудия клекна бързо на пода до него.
— Кой е убиецът? Кажете как се казва! Какво е истинското му име?
Столте изгледа и двамата и думите бавно си проправиха път през устните му, полузадушени от кръв и жлъчен сок.
— М-м-може би… може би допуснах… грешка. Ужасяваща г-г-грешка… М-може би е така… Може би…
— Каква грешка? Обяснете!
За момент той остана да лежи напълно неподвижно, безжизнен, но след това отново отвори очи.
— Т-той… той заговори за това п-преди седем години. Истинското Отмъщение… т-така го наричаше. От седем години се подготвя. Непрестанно… без почивка. Дори не сме подозирали, че ще осъществи плановете си… н-но накрая разбрахме.
— Защо не го спряхте? Защо не разказахте всичко на полицията?
— Ние принадлежим към… б-б-братството. Обвързани сме от дадения обет… заклети сме. Всички тези убийства, тези зверства… те ме и-измъчваха. Но как бих могъл да го и-издам? Та той е моя п-п-плът и кръв. Единственото ми дете… синът ми…
Лео взе ръката на умиращия мъж в своята, погали с пръсти грапавите му кокалчета.
— Поне вече всичко свърши. Убийствата — всичко свърши.
— Н-н-не… не е с-свършило. Има о-още един… ч-ч-човек. П-п-последен.
Клаудия стисна силно ръката му.
— Кой? Кажете, по дяволите! Кой е?
Вернер Столте затвори бавно очи, гласът му беше толкова слаб, че едва се чуваше.
— Не знам…
След това издъхна.
23
Мотиви на Шведската академия:
за неговото въздействащо разказваческо изкуство, което с корените си в полско еврейската литературна традиция пресъздава основите на човешката същност