18 май 2012 година
Те оставиха мотоциклета в самотната улица зад църквата „Хедвиг Елеонора“. После тръгнаха с бързи крачки покрай източното крило на Музея на армията и кея Нюбрухамнен. В тихата нощ на големия град се чуваха единствено стъпките и дишането им.
— Коя може да е последната набелязана жертва? — изпъхтя Лео.
— Нямам представа.
На кея вълните се удряха в корпусите на лодките за разходка из архипелага. От другата страна на залива Ладугордсландсвикен лунапаркът „Грьона Лунд“ почиваше в нощната си премяна, тих, черен, изоставен.
— Дали е някой от Шведската академия?
— Може би, но едно знаем с абсолютна сигурност. Убиецът ще действа бързо. Така направи при предишните убийства, по същия начин ще действа и сега. Всяка минута може да се окаже решаваща.
Улица „Страндвеген“ се извиваше покрай пристаните за лодки, след което продължаваше на изток покрай алеята с дървета. Без да промълвят и дума, те се затичаха между тъмните липи, през листата се мяркаше тухлената фасада на сградата „Бюнсов“ — на черни и тъмночервени квадрати. Когато приближиха номер 31, Лео се обърна към Клаудия и каза запъхтяно:
— Помниш ли?
— 95217.
— Добра памет за цифри.
Тя въведе кода и побутна леко масивната врата от тик. Стъпките им отекнаха върху мраморния под във фоайето, двамата минаха покрай статуите на русалки и стигнаха до асансьора. Решетката се отвори безшумно и за втори път тази нощ те се заизкачваха в асансьорната шахта на великолепната сграда от края на предишния век.
— Колко е часът?
Тя хвърли поглед към ръчния си часовник.
— Почти един и половина.
— Значи са минали три часа, откакто убиецът извърши бомбеното нападение в Карлсборг. Сега той може да се намира навсякъде в Швеция или пък в Норвегия. Или пък седи в самолет над Атлантическия океан.
— А може би е горе, в апартамента.
Когато асансьорът спря на четвъртия етаж, Клаудия отвори вратата, излезе на площадката и погледна двойните врати, които се издигаха пред тях. От задния си джоб извади ключовете, които бяха намерили в сакото на Вернер Столте, и отключи вратата. Служебното й оръжие стоеше стабилно в дясната й ръка, когато влязоха в тъмното преддверие. Тя спря на вратата на салона и показалецът й притисна леко спусъка.
— Тук няма никого — прошепна Лео до нея. — Апартаментът е празен.
— Да…
Но Клаудия не прибра своя „Зиг Зауер“, а го насочи право напред, включи кристалния полилей и влезе в осветения салон в стил ар нуво. Само след няколко крачки обърна поглед наляво, към кахлената печка.
— Той е.
На полицата имаше снимка в рамка. Показваше млад мъж с костюм на тънки райета, под бялата абитуриентска фуражка се подаваха няколко пепеляворуси къдрици. Най-долу, в десния ъгъл на снимката, беше написано с прилежен почерк: „На скъпия ни син, Фредрик, в деня на дипломирането — най-сърдечни благопожелания! Мама и татко“.
— Значи това е истинското му име. Фредрик Столте.
— Името му вече няма никакво значение — каза тя. — През последните години се е наричал Арвид Фалк, а вероятно е имал и дузина други имена.
За кратко те наблюдаваха младежкото лице, сиво пъстрите очи, които бягаха от фотоапарата, скованата усмивка. След това продължиха през пустия апартамент, покрай картината на Сорн и масата за бридж, където бяха разговаряли с Вернер Столте само няколко часа по-рано. Изведнъж Лео въздъхна отчаяно.
— Дявол да го вземе!
— Какво?
— Как не видях тази връзка по-рано!
— Коя връзка?
Той махна с ръка към скъпите предмети на изкуството, които изпълваха салона.
— Картините и скулптурите тук са дело на Андерш Сорн, Едвард Мунк, Карл Ларшон и Карл Елд. А в онзи ъгъл виси рисунка с гваш от Рикард Берг.
— И?
— Между тези творци има нещо общо.
— Стриндберг?
— Мда, всички са били близки приятели на Стриндберг и са създали известни негови портрети и скулптури. Тази стая е като сбирка на старата тайфа.
Той отново въздъхна огорчено.
— Ако се бях сетил за това по-рано, щяхме…
— Забрави за това — прекъсна го тя, — сега имаме друга работа.
Тя продължи през салона с предпазливи крачки, излезе в дългия и тесен коридор, мина покрай кухнята и един дрешник. Щом забелязаха двойната врата в дъното, двамата веднага се втурнаха към нея и разгледаха катинарите с шифър, които бяха монтирани един под друг по средата.
— Три катинара на обикновена вътрешна врата, доста необичайно.