— Свен Хедин ли? — възкликна Льовден. — Какво общо има той с това? Нали е бил някакъв световноизвестен откривател и нацистки симпатизант?
— Така е — каза Клаудия, — но е бил и един от най-големите врагове на Стриндберг. В началото на двадесети век написва множество вестникарски статии за него, бъкащи от груби нападки и обиди. Сега, сто години по-късно, идва отмъщението.
При една пожароустойчива стоманена врата Маргарета Дювермарк беше принудена отново да извади пропуска си. Зад вратата се криеше зала, покрай боядисаните в бяло бетонни стени стояха пет компютъра „Компак d6z” и десетина сървъра, които бучаха приглушено. Клаудия влезе в претъпканата компютърна зала и завърши разсъжденията си:
— Някъде живее неизвестен наследник на Свен Хедин. Може би в Швеция, може би в чужбина. Може да е неговият внук или правнук. Знам само едно — този човек трябва да е последната мишена на Фредрик Столте.
Дювермарк седна на един работен стол и погледна замислено към бежовите гипсови плоскости на тавана.
— Добре, ето какво е положението. За да открием човек в Швеция, обикновено са необходими три неща: пълно име, точен единен граждански номер и рождена енория. Ако разполагаме с трите, можем да намерим абсолютно всеки в нашите бази с данни или архиви. Детска играчка е, no problems. Но ти не разполагаш с никое от тези Свенения — нито едно. Честно казано, нямаш нищичко, от което да тръгнеш. Само приблизителна година и непълно женско име, което освен това ще даде десет хиляди попадения в регистрите на населението и списъците от преброяванията.
Тя разпери ръце в израз на отчаяние.
— Sorry, но е невъзможно да намерим тази жена, поне не тази нощ.
Със светкавично движение Клаудия хвана ръката на Дювермарк.
— Сега ме слушай адски внимателно. Можем да намерим името на тази жена тук в Градския архив, знам го с абсолютна сигурност.
— Откъде го знаеш?
Клаудия бавно отпусна ръката на архиварката.
— Защото убиецът е успял.
След като се разделиха половин час по-рано, Лео остана под липите на „Страндвеген“, загледан след Клаудия, докато тя не изчезна в обвитите в мъгла улици на Йостермалм. Сега той се отдалечаваше забързано покрай кея. Когато мина покрай парка „Берцелиус“, пред погледа му се мярнаха синьо-бели полицейски ленти и букети, те все още показваха мястото, където Хюберт Рюдквист беше застрелян преди четири денонощия.
Лео откъсна поглед от мястото на убийството и продължи към източното пристанище на Гамла стан, вървеше покрай улични лампи и неонови табели, които се отразяваха във водата на Стрьомен, мина през зле осветените и вонящи тунели на „Слусен“ и се качи по стълбите, които водеха към театър „Тур Муден“, накрая сви по улица „Сьодерманагатан“. Когато наближи антиквариата, луната надзърна иззад облаците и освети самотните улици на Сьодермалм.
Той спря до обявеното за паметник на културата занаятчийско ателие на ъгъла и се скри зад един контейнер. От скривалището си имаше видимост към цялата улица „Бундегатан“ в западна посока. Покрай тротоара пред входа на антиквариата бяха паркирани десетина леки коли, но нямаше сребристо „Ауди“, нито автомобил със затъмнени стъкла. Повечето коли му бяха познати, принадлежаха на живеещи наоколо хора. Двадесетина метра по-нататък, от другата страна на улицата, стоеше тъмнозелен „Пасат“, който Лео никога преди не беше виждал. Беше стар модел, капачките на джантите липсваха, а на страничните стъкла бяха сложени сенници с мотиви от „Цар Лъв“.
Едва ли е цивилен полицай.
Въпреки това той остана на мястото си, държеше под око всички коли и входове, оглеждаше се за движещи се тела, за човешки силуети, скрити в сенките. След няколко минути тръгна към улица „Сконегатан“, там постъпи по същия начин. Когато се увери, че наблизо няма цивилни полицаи, се приближи до номер 61, отключи и притича през коридора, прекоси вътрешния двор и стигна до скрития заден вход на антиквариата. Беше толкова тъмно, че ключалката едва се виждаше, но накрая той успя да отключи изкривената брава. Шмугна се вътре предпазливо като крадец и тръгна на пръсти между етажерките. Помещението беше почти катраненочерно, но светлината от уличните лампи на „Бундегатан“ проникваше през витрината и осветяваше донякъде. Лео обиколи бавно с поглед антиквариата, не беше стъпвал тук от две денонощия — откогато Ролф Хедлунд се появи от другата страна на витрината.
Две денонощия!
Не си спомняше да е отсъствал толкова дълго от антиквариата, може би никога не се беше случвало. Огледа се между рафтовете и купчините с книги и гръдният му кош се изпълни с топлина. Прокара бавно пръсти по гърбовете на книгите от рафта с лирика — леко докосване, както се поздравява близък приятел или любовница. Щом мина покрай кухненския бокс, не се сдържа и влезе. Без да пали лампата на тавана, свари вода в каната от марка „Хьоганес“ и намаза с масло два пълнозърнести сухара, приготви цялата закуска на светлината на газовия пламък. След това отиде с претрупан поднос при секцията за биографии и избута няколко книги и една празна кутия от консерва сардини, която се търкаляше на пода. От чекмеджето на писалището извади късо моливче и бележник и свали биографията на Аксел Оделберг за Свен Хедин от най-горния рафт. После седна удобно на дървения под и отвори дебелата 600 страници книга.